“На хората какви неща им се случват, пък аз съм седнала да се разпадам тук, че ми е трудно едно дете да гледам…” Ти хващала ли си се да си го казваш? Че ще го чуеш от хора около себе си –  и не задължително с лошо намерение – то е ясно. Ама ти защо си го казваш пак? И пак… Това ли ще кажеш на най-добрата си приятелка, ако се срине в ръцете ти, защото просто ѝ е ужасно трудно да е майка, пък било и без обективни затрудняващи обстоятелства?

Днес разбрах, че моя позната е загубила бащата на детенцето си. Малко преди това за пореден път се опитвах да се подредя, защото усещам, че нещо не е съвсем както трябва в мен. Чувствам се преуморена, неадекватна и като в някакъв сън, от който не мога да се събудя. Веднага се посочвам с пръст осъдително. “Как смееш да наричаш твоето страдание. С какви неща им се налага да се справят на хората?!”

Предисторията на това е, че явно минавам през някаква форма на майчино прегаряне след четири години майчинство с почти никаква помощ и за капак – една много тежка диагноза на един от най-близките ми. Скърбя невероятно. И за неслучилото се. И за безпомощността си. Прекарала съм вече месеци, в които ту се изправям, ту падам пак, и все не успявам да се вдигна устойчиво. Наистина го изпитвам с цялото си същество. И пак… “Какво толкова ти се случва, че ще страдаш? Че даже и блог пишеш, и по подкасти ходиш да се развяваш с лиготиите си – следродилни депресии, преумори и не знам си какво?”

Предишната вечер много близка моя приятелка почти се разплака докато събирахме чиниите от вечерята. Имахме чудна вечер с четирите си идеално здрави, жизнени прекрасни деца, разбиращи и подкрепящи съпрузи. Какво толкова има? Оказва се, че това, което за мен до момента е изглеждало като тя да има помощта от близките си, за която аз копнея и на моменти завиждам, се е превърнало в нейния затвор. Чувства се хем длъжна за помощта, хем виновна, че не я иска съвсем, хем не в позиция да каже каквото и да било, обезверена, че ще я изслушат и най-вече чуят и вземат под внимание. И се изключва емоционално, и се заглушава постоянно. Защото “Хората колко по-трудно живеят. Какво съм седнала да се вайкам аз?!”

Ето затова сме толкова самотни понякога в страданието си. И като майки. И изобщо.

Хем не е достатъчно голямо, че да го споделиш. Хем в антракта между бурите малко напериш гребен и си казваш “абе да, то верно не ми е толкова страшна ситуацията, гледай хората с какво живеят и се оправят”. Хем в повече от половината време усещаш, че нещо не е както трябва, но не смееш да ровнеш, за да не счупиш съвсем нещата. Не смееш да споделиш, за да не си ти мрънлата със спящото бебе и свекърва на повикване, която пак се чувства преуморена. Не искаш да си неспособната майка, която не знае как да научи детето си да заспива само и да спи по цяла нощ? Не искаш да си лиглата, която може да си позволи да си наеме помощ, има кариера, обаче се чувства непълноценна майка и съпруга и отвъд ръба на пълното изтощение? Не искаш да си неорганизираната, която не стига, че е в майчинство и не й се налага да работи и има кой да я издържа, ами седнала да реве, че не може да си оправи къщата. Не искаш да си неблагодарницата, която има дом, деца, партньор и уж всичко й е наред, но сякаш живее в нечий чужд сън, а сън не я хваща вечер? Каква още не искаш да си? Каква още се наричаш? Добре ли живееш така?

“Баба ти не е имала такива проблеми, защото не се е самоанализирала и не е говорила и не е мрънкала”… Може. Баба ми е живяла в съвсем друг контекст, може и да не е имала възможност, осъзнатост, може да е била по-мъдра, може би наистина е имала да решава други по-наболели проблеми. Ама това, че някой има да решава по-наболели проблеми, спешни и фатални понякога, омаловажава ли твоето и моето страдание? НЕ! Или поне не би трябвало. Може да ти даде перспектива и да ти напомни за какво можеш да благодариш в живота си. Но проблемът твърде вероятно си остава. 

Това го научих от терапевтката си, която ми трябваха години да потърся (защото “е, какви толкова проблеми имам аз”): обективната ситуация и това как на някого може да му изглежда, няма значение, важно е как ТИ го изживяваш, всяко страдание е валидно.

Колкото и да страда приятелката ти, тя те обича и иска да те чуе и да ти помогне

И от други приятелки съм го чувала. “Какво да споделям, как да разкажа на приятелка като виждам, че нейният живот е толкова по-труден, а не се вайка и не мрънка?!” Другата класика: “Как може да ме разбере тя, нейният живот е толкова по-лесен. Бебето й спи, яде, слуша, има помощ”.  Какво ли сме се хванали да се сравняваме изобщо… Някои сме по-устойчиви, други преживяваме нещата по-драматично. И това е напълно окей и валидно. Цялата индустрия за самопомощ и личностно израстване ни учи да не се сравняваме с успехите и постигнатото от другите, а да се равним по себе си. Защо ни е толкова трудно да го приложим с обратен знак? Или няма достатъчно вдъхновяващи интернет цитати по темата?!

Да, на приятелката ти може и да ѝ се случва нещо обективно тежко – да губи близък, детето ѝ да боледува, да изпитва сериозни финансови затруднения. Ти може би страдаш в момента, че свекърва ти е обсебила дома ти и се меси в семейството ти, а това ти тежи неимоверно, но ти се струва някак си по-леко твоето и незаслужаващо внимание. Нищо. Пак ѝ разкажи. Тя те обича, и дори да не може да ти помогне, ще те изслуша. 

Като човек, който често се чувства неразбран и самотен в страданието си, с времето научих, че да ти сподели приятелка от какво страда, дори да не изглежда страшно като твоето на пръв поглед, е изцелително. И за двете. И сближава, и лекува. И си видяна. Което май най ни плаши. Не стига, че страдаме, не знаем как да си помогнем, мислим си че не заслужаваме помощ, защото не е толкова сериозно, виновно ни е, че не се наслаждаваме и радваме на живота си, и накрая никой не знае как се разкъсваме отвътре. 

И си прости за слабостта и това, че ти е трудно. Не си говори по начин, по който не би говорила на приятелката си. На всеки е трудно по различен начин. Оцелели сме, защото сме споделяли. Кажи си.

В днешно време става все по-трудно да споделиш. И сме все по-самотни някак си. И все по-осъдени се чувстваме. Заповядай в нашата група за невинаги ведри майки, където си споделяме и хубавото, и кривото, и не се съдим.