Психичното и емоционално състояние на майката е предразполагащ фактор за боледуването и симптомите при децата

Моите деца боледуват често, особено по-голямото. Често се въртя в порочния кръг на сиропчета и капки, шуслерови соли и инхалатори, но и в един още по-порочен – на постоянната вина, че аз нещо не се грижа достатъчно добре за тях, та постоянно са болни. Хващала съм се неведнъж в размисли как не ги храня достатъчно питателно, не разпознавам навреме симптомите, не съм достатъчно стриктна в инхалациите, солите, намирането на добър лекар (пообикаляла съм стандартни и по-алтернативни), купуването на правилните хранителни добавки и витамини и какво ли още не. То е ясно, че последното изречение звучи попресилено, когато си се наспала и децата не са имали нещо повече от прозрачен сопол в последните месец два. Но когато се въртиш от месеци на една и съща въртележка и си пробвал какви ли не варианти, а двете ти дълго кърмени, хранени почти изцяло със собственоръчно сготвена храна, много гушкани и играещи почти всеки ден навън в полите на планината, деца пак са болни, си мислиш какви ли не дивотии. Да гледаш децата си болни и да не знаеш как да им помогнеш е ужасно. Но понякога има един допълнителен слой емоции и състояния на духа, които идват с това, а аз познавам добре, бидейки една идея (или две-три) по-тревожна от необходимото. 

Тук да направя едно уточнение, не искам по никой начин да сравнявам обичайните детски болести и моите тревожности около тях, със сериозни състояния и заболявания. Ясно ми е, че майките на такива деца, живеят в съвсем различно измерение и им се налага да се справят със съвсем различен тип проблеми, преди да са в състояние да си мислят за своето психично здраве. Но вярвам дори за тях, макар и лукс, работата върху собствения вътрешен свят, е изключително важна.

В изграждането на общността от психотерапевти около (невинаги) ведри мами, имам досег с много интересни специалисти. Един от тях е Николина Генчева, която преминавайки в майчинството си през сходни на моите емоции около по-скоро тривиалните боледувания на децата си, открива някои зависимости между своите модели на мислене и поведение, боледуванията на децата си, и разбира се, начина, по който тя изживява ситуациите. От години съм изкушена от психосоматиката като наука, обединяваща по своеобразен начин психологията и медицината, и намираща връзката между емоционалното и психичното състояние и тялото и здравето. Николина ми даде още един пласт изключително интересна информация и теми за размисъл. Ако и ти също си наблюдавала връзката между определени твои състояния и такива у детето, или пък си забелязала, че когато не си “на център” и детето боледува повече, или пък съвсем отхвърляш подобни теории, каня те да изследваш темата с мен през въпросите, които аз като майка си задавам, и на които Николина бе така добра да отговори.

Николина Генчева е психотелесен терапевт, работещ под супервизия към Български Институт по Неорейхианска Аналитична Психотерапия, и майка на две деца. 

Какво ви подтикна да работите в областта на психосоматиката и да търсите там отговорите? Каква е личната ви история?

Подтикна ме едно дълбоко лично пътуване към себепознанието. Когато член от моето семейство се разболя от психично заболяване, изпитах необходимостта да се задълбоча в областта на психологията. С времето се научих да уважавам решенията на другите, осъзнавайки, че приемането е процес, който включва осъзнаване, приемане и адаптиране. Успоредно с това изключително трудно се справях с честите боледувания на децата ми, защото силно вярвах, че аз съм отговорна за това как те се чувстват. Това беше изключително труден период за мен. Чувствах се изолирана от света, неразбрана, с чувство на вина, че не правя нещата както трябва, и с усещане за безпомощност, че не мога да променя нищо. Около мен всички казваха, че това е нормално, но аз усещах, че има нещо повече. Дългите дни, месеци и години, прекарани в обикаляне по лекари и аптеки и избягване на срещи с деца и приятели, ме накараха да се чувствам все по-изтощена и съмняваща се в себе си като родител. Обичам изключително много децата си и исках да бъда перфектният родител. А тези моменти все повече ме отдалечаваха от онази представа от рекламите как майката с лекота решава всички проблеми. Изпитвах трудност да се захвана с каквото и да е било, защото не можех да си направя план от днес за утре, който да спазвам, тъй като винаги се появяваше някоя кашлица или температура в най-неподходящия момент. При всяка хрема, температура или кашлица изпадах почти в паника. Когато децата ми боледуваха, аз изпадах в ужас, въпреки осъзнаването, че това ще мине и не е нищо сериозно. Реакцията ми беше неадекватна спрямо реалността. Минаха две години в търсене на причинно-следствените връзки и се бях отказала. Приех твърдението на хората, че това е нещо нормално и просто стисках да отмине следващият такъв момент.

Изключително трудно се справях с честите боледувания на децата ми, защото силно вярвах, че аз съм отговорна за това как те се чувстват. Това беше изключително труден период за мен. Чувствах се изолирана от света, неразбрана, с чувство на вина, че не правя нещата както трябва, и с усещане за безпомощност, че не мога да променя нищо. Около мен всички казваха, че това е нормално, но аз усещах, че има нещо повече. При всяка хрема, температура или кашлица изпадах почти в паника. Когато децата ми боледуваха, аз изпадах в ужас, въпреки осъзнаването, че това ще мине и не е нищо сериозно. Реакцията ми беше неадекватна спрямо реалността. Минаха две години в търсене на причинно-следствените връзки и се бях отказала.

Докато в един момент не осъзнах, че в основата на моята преекспонирана реакция стои тревожната връзка с моята майка и мен по време на детството ми, която несъзнателно предавах на децата си. Знам, че всеки родител прави за детето си най-доброто и съм безкрайно благодарна на своята майка. Докосването до тези дълбоки кътчета на душата ми беше изключително болезнен процес, но в крайна сметка лечебен – за мен и за децата ми. Този опит ми показа, че е изключително важно да се научим да слушаме тялото си, защото то не лъже и винаги ни подсказва, когато дойде моментът за промяна. Силно вярвам, че има начин да живеем по-добър живот, а този по-добър живот се влияе от изборите, които правим за себе си. Това ме вдъхнови и да избера тази професия. 

Когато питам какво е било най-трудното, когато децата са били малки, много майки ми отговарят “боледуването”. Отвъд чисто рационалната страна, често става дума за психически трудности – силна тревожност, вина и т.н. Нормални ли са тези емоции? Откъде идват и как се подхожда към тях? 

Боледуването наистина е предизвикателство за една майка. И като цяло майчинството си е предизвикателство за всяка жена, без значение на каква възраст е детето ѝ. Трудностите и емоциите, които изпитва тя по време на боледуването, са свързани с инстинкта ни да ги предпазим и са напълно естествени. Без значение дали става въпрос за тревожност, вина, гняв, срам, тъга, страх, нормално е да се изпитват. Важно е обаче да си дадем сметка за интензивността на емоциите в тези ситуации. Дали те са изключително силни? Дали сме ги преживявали и друг път? И ако да, да погледнем в нашето минало, да си дадем сметка как са се грижили за нас, докато ние сме боледували, и как нашата майка е реагирала в тези ситуации. 

Всеки има собствена история, уникален житейски опит, преживявания и ситуации. Но ако сме ставали свидетели на паника от страна на нашата майка, това често се прехвърля като модел на поведение и към нашите деца, защото така ни е било „преподадено“. Необходимо е да се отбележи и фактът, че в съвременното общество има сериозен медиен натиск как „трябва“ или „не трябва“ да се държи една „добра майка“. Това също оказва влияние върху емоционалното състояние на възрастния. 

Емоционалното състояние на майката влияе върху емоционалното състояние на детето. Може лесно да се направи експеримент: когато детето нервничи и е раздразнително, майката да се запита как се чувства точно в този момент. Дали тя самата не е напрегната? Дали тя самата не е раздразнителна? В моята история именно боледуването на децата ми беше причината да тръгна към себепознанието и по-дълбокото свързване със себе си.

Има ли връзка между психичното състояние на майката и физическото боледуване на детето? Струва ми се във времето съм попадала и на текстове поставящи съвсем конкретни връзки между тревожност у майката и астматични пристъпи у детето. Адекватни ли са такива генерализации, има ли повтаряеми модели?

Добре е да се избягват генерализациите, но според мен определено има връзка между психичното състояние на майката и физическото боледуване на детето. Когато детето е малко и все още не може да вербализира, природата му е предоставила други инструменти за ориентация. Например да наблюдаваме как се чувства едно дете в компанията на спокоен или напрегнат възрастен. Децата имат невероятни радари за улавяне на емоциите на близките си. Когато тревожността на майката продължава дълго време, детето „улавя“, но не може да преработи, което би могло да доведе до соматизация. Това е добър индикатор за връзката между психичното състояние на майката и физическото боледуване на детето. 

При мен имаше точно такъв период. Голямата ми дъщеря беше здраво дете, докато не започна да посещава детска градина. Тогава започнаха непрестанни боледувания, които се влошиха до така степен, че още при първата кашлица се стигаше до бронхит. Това ме провокира да се замисля какво й е трудно в новата среда. Не си давах сметка, че сред 20 деца и двама възрастни, които наблягат на спазването на правилата, тя се чувства неспособна да се отстои или защити. Наблюдавайки я на детската площадка, забелязах колко й е трудно да реагира. 

Когато тревожността на майката продължава дълго време, детето „улавя“, но не може да преработи, което би могло да доведе до соматизация. Но човешкото тяло и психиката са изключително сложни, за да се обобщава. Причините за болестите могат да бъдат и чисто физиологични. По-ценно е да се има предвид, че психичното състояние на майката би могло да бъде предразполагащ фактор. 

Това беше повод да се опитам да й покажа как става, но осъзнах, че на мен самата ми липсват тези умения. Как бих могла да я науча на нещо, което аз не умея?! Работата върху моите граници беше ключът към нейното оздравяване.

По отношение на конкретни връзки между тревожност у майката и астматични пристъпи у детето има проучвания, които показват, че тревожността по време на пренаталния период, например, може да доведе до развитие на астма в бъдеще. Но е опасно да се обобщава – човешкото тяло и психиката са изключително сложни, за да се обобщава. Причините могат да бъдат и чисто физиологични. По-ценно е да се има предвид, че психичното състояние на майката би могло да бъде предразполагащ фактор.  Има много ценна литература по темата, препоръчвам автори като Питър Левин, Габор Мате, Рюдигер Далке. 

Колко сериозни заболявания и състояния можем да обясним с психосоматиката? Можем ли изобщо да правим връзка между остри състояния и психични преживявания?

Има много изследвания, които обясняват връзката между психичните преживявания и физическото здраве. Психосоматиката е взаимодействието между душата и тялото и как те си кореспондират. Когато силен страх предизвика учестено дишане, сърцебиене, треперене, това е доказателство за ясна връзка на психиката с тялото. Например, в период на силен стрес човек може да отключи главоболие, стомашни проблеми, кожни раздразнения и много други. Това се случва, защото нервната система има важна роля в регулирането на редица функции в тялото. И ако тя дълго време е извън баланс, това си има своите последствия. Когато човек изпитва стрес или интензивни емоции, тялото започва да произвежда кортизол (хормон на стреса). Продължителното производство на кортизол в организма води до потискане на имунната система, а на организма му е трудно да се справя успешно с различни инфекции, автоимунни реакции и др. 

Тъй като при децата нервната и имунната система все още са в процес на развитие, това оказва силно влияние върху техния емоционален начин на възприемане на света. Макар че много здравословни състояния имат психосоматичен компонент, това не означава, че той е единствената причина за тяхното възникване, нито че лечението им може да се ограничи само до работа с психиката.

Когато говорим за сериозни заболявания и хронични състояния, още по-малко е редно да “приписваме отговорността” за появата и развитието само и единствено на психиката. Винаги трябва да се вземат под внимание и други фактори като: минало, травматични събития, емоционален срив, социална среда, внезапна загуба, качество на живот и т.н. 

Има ли непроменими неща? Възможно ли е състояние на детето ни да се дължи на нещо преживяно по време на бременността например? Възможно ли да се отработи нещо такова?

В контекста на темата, стига да има осъзнаване, всичко е възможно. Дори и една майка по време на бременността да е преживяла внезапна загуба или друго травматично събитие, винаги има начин да се освободи емоционалния товар от това преживяване. Всеки носи отпечатък от минали събития, но ако се осъзнае, приеме и преработи, то може да се превърне в мъдрост. Често дълбоко вкоренени модели и травми, включително и най-ранните, могат да бъдат трансформирани с осъзнаване и работа с психотерапевт. Процесът е дълъг, но води до облекчаване на психологическото напрежение, което често рефлектира върху множество аспекти от живота на личността. Професионалната помощ от психолози и психотерапевти е изключително важна в такива ситуации.

Доколко човек може да си помогне сам при проблеми с психосоматични и физически проявления?

Има изключително много достъпна информация за това как човек би могъл да си помогне. Освен професионална помощ всеки, може да си създаде навик всекидневно да сканира тялото си, за да разпознава сигналите, които то изпраща, да си води дневник, да наблюдава вътрешния си диалог, да медитира и много други техники. Те ще помогнат да се научи да се самонаблюдава. А колкото се отнася до самопомощ при психосоматични и физически проявления, смятам, че трябва да се работи със специалист, защото ако проблемите са дълбоки, мозъкът ни има склоността да включва защитни механизми, които ни пречат да повишаваме осъзнатостта си. И това си има своите ограничения.

Как можем да работим върху вината, свързана с боледуването на децата ни?

Вината, свързана с боледуването на децата, е често срещано сред майките. Лесно е да се обясни с родителския инстинкт да закриляме децата си. Първо е важно да се определи причината една майка да се чувства виновна. Да съумее да си отговори на въпросите: Каква е причината да изпитвам вина точно в този момент, точно в тази ситуация? Какво се опитва да ми каже тя? В кои моменти се засилва? Какви мисли съпътстват чувството на вина? Има ли физическо проявление? Вината би могла да е от медийния натиск, социалната среда или от убеждениетто, че може да контролира всичко свързано с живота на детето. В такъв момент е добре майката да се усамоти и да сканира мислено тялото си, за да опита да разбере произхода на чувствата и емоциите си. Друг подход е да се търсят групи за подкрепа на майки, попаднали в подобна ситуация. В личния ми опит след терапевтична работа се оказа, че съм изпитвала силна вина в детството си в подобни ситуации и съм я пренасяла несъзнателно.

Редно е да се търси терапевт, ако родителят често се чувства виновен, пречи му по някакъв начин на живота или на връзката с детето. 

Има ли инструменти за управление на тревожността при майките с малки деца?

Грижата за себе си и търсене на подкрепа в трудните моменти могат да повлияят положително върху тревожността. Друга стратегия е да приеме, че човек не може да има контрол над всяка ситуация и да се научи да живее в несигурността, която така или иначе е част от живота ни. Групите за подкрепа също биха били чудесен вариант, както и различни холистични практики.

Работата с психосоматични проблеми е свързана и със създаване на нови начини на общуване между психика и тяло. Необходимо е да се направят конкретни промени в поведението, нагласите, да се създадат нови невронни връзки в мозъка, за да се прояви и промяната. Човек може да усети трансформацията и резултата от терапевтичната работа, като преживява същите ситуации по нов начин.

Колко дълъг може да бъде порцесът на работата с терапевт, когато целта ни е да преодолеем психосоматични проблеми? Само въпрос на осмисляне на проблема ли е или това е само началото?

Работата с психосоматични проблеми е свързана и със създаване на нови начини на общуване между психика и тяло. Всеки човек има свой собствен ритъм, ресурси и лимити, както и готовност за промяна, и терапевта е длъжън да се съобразява с ритъма на клиента. Терапията ще помогне за въздействието на много аспекти от живота на човек. 

Осмислянето може да се случи и с четене на книга, обръщане навътре към себе си, но това е само началото. Необходимо е да се направят конкретни промени в поведението, нагласите, да се създадат нови невронни връзки в мозъка, за да се прояви и промяната. Човек може да усети трансформацията и резултата от терапевтичната работа, като преживява същите ситуации по нов начин.

Накрая искам да кажа, че е нормално да преживяваме тревога, несигурност, когато става въпрос за децата ни. Тревогата за децата ни е сигурен знак, че ги обичаме. Вместо да носим тежестта на вината, е добре да потърсим подкрепа и да се погрижим за себе си. Да се погрижим за себе си не е егоизъм, а потребност.