Родители в бърнаут: Още едно нещо, за което не говорим

Около две трети от родителите изпитват болезнено поне един от симптомите на родителски бърнаут и това ограбва радостта им. Има протокол за възстановяване и знам, че работи, защото ме спаси от дъното

• Родителският бърнаут е състояние на пълно емоционално и физическо изтощение, съпътствано от загуба на удоволствие от родителството, срам и вина за случващото се. 
• Това състояние е различно от работия бърнаут и прилича повече на депресия. Можеш да прегориш само вкъщи, само на работа или едното да доведе до другото. 
• До бърнаут се стига след дълга фаза на изтощение и недостиг на ресурси, често няма общо със самите деца и не е въпрос на необразованост, слаба психика или прекалено много работа.

“Не мога и минута повече. Не знам утре как ще се справя с децата цял ден,” казвам на съпруга ми една вечер след като се връща от работа. И наистина, вместо радост, че ще прекарам деня с двете си руси главици, които обичам повече от всичко на света, аз изпитвам лека паника. Даже май не е много лека, защото и тялото ми започва да реагира и да се сковава. Усещам се празна, не чувствам нищо освен отчаяние и вина. Най-елементарни ежедневни задачки ми се струват абсолютно непосилни. На сутринта, когато той излиза, всичко в мен се разпада. Искам да избягам след него. Имам чувството, че не мога и 10 минути сама вече с тях. А имам пред себе си поне 8-9 часа. Ами сега?!

Вече няколко седмици съпругът ми работи повече от обикновено. Започва нещо ново и свое, и се вълнува. И аз колкото и да се опитвам да съм подкрепа и опора, чувствам с цялото си същество, че отдавна съм преминала границата на възможностите си. Обажда се и онова ехидното гласче “не си достатъчно добра майка и партньорка, щом такова нещо те бута, явно имаш твърде много време да се самоанализираш”, изпитвам вина и срам, че не мога да се справя. Отново. Нали уж бях се оправила? Нали бях намерила решения…Защо йогата и медитацията вече не помагат…

Няколко пъти тия дни ще ударя дъното с такъв глух удар, че дори няма да имам сили да споделя с приятелката си, с която иначе говорим открито по такива теми. Какво остава да се обадя на специалист, пък и къде да го намеря и какъв точно. Изолирала съм се от всички, защото не мисля, че има кой да разбере какво ми се случва. Едно ми е празно и затъпяло и виновно и на моменти гневно. Не си спомням кога последно изпитах радост. А поводи уж имам всеки ден. Постоянно имам нужда да избягам. И понеже не мога физически и слагам слушалките и се отцепвм тотално, докато уж наглеждам децата. Крещя и избухвам като ми искат нещо. После се самообвинявам. Плача. 

Какво ми става?! Защо на “мамо, сипи ми вода” ми идва да се разкрещя “ама ти ръце нямаш ли да си сипеш”. Не искам да съм тази майка. Не бях. Винаги съм вярвала, че няма да бъда. Защо не мога да се навдигна какво винаги съм успявала…

Това е част моята история. Записала съм си го в опит да се успокоя и терапевтирам с едно от безотказно действащите ми лекарства – писането. А и поддържам този блог, в който разказвам такива истории, за да подканя и други майки да споделяме тежките и срамни моменти. Току виж пък сме си свалили малко от бремето. Така и не го публикувах месеци наред.

Какво знае науката за прегарянето?

Този път имах представа какво се случва. Не беше като година по-рано, когато нещо ме влачеше за косата по подовете вкъщи и ме накара да лежа в гората в снега да се моля да ме покрие и всичко да се свърши, без да знам, че чудовището се казва “следродилна депресия”. Знаех, че твърде отдавна не съм спала и не съм се хранила като хората и тялото ми започва да отказва. Знаех и че отглеждам две породени деца и единствената помощ може да дойде от съпруга ми вечер, когато той е също толкова смазан. Знаех, че колкото и да си давам кураж и да се опитвам да мисля положително, един от най-близките ми хора се бори с терминално бързаразвиващо се заболяване. Аз просто знаех, че в живота ми им твърде много стрес, който аз и при най-добро желание и устойивост, която никога не съм притежавала в достатъчна степен, не мога да износя. Живеех в непоносим хроничен стрес. И това изяждаше радостта ми. 

Ефектите на хроничния стрес са добре изследвани в професионален контекст. Вече всички знаем за работния бърнаут и много от нас са го изпитвали в известна степен. Изследванията показват и достатъчно ясно, че до бърнаут се стига не заради самите стресори, а заради дългото отсъствие на ресурси да се справим с тях. Например, ако на екипа ти му се налага изведнъж да работи повече и да поеме по-голяма отговорност, но това е балансирано с разбиращ мениджър и допълнителни почивни дни, вероятността да се стигне до прегаряне е по-малка, отколкото ако просто ви удвоят работата и мениджмънтът се прави, че то това си е нормално.

Ефектът на дълготрайния дисбаланс между стрес и ресурси, където количеството стрес натежава значително спрямо наличните ресурси за справяне, се нарича бърнаут. Това е дефиницията в работната сфера и за пръв път се появява през 70-те години. Социалният псохолог и преподвател в Бъркли Кристина Мазлак изследва задълбочено синдрома на бърнаут сред социални и медицински работници. Тя систематизира три основни измерения на състоянието: интензивно изтощение, депрерсонализация на пациентите или неспособност да ги видят като хора, което води до цинизъм спрямо тях, както и загуба  на ефективност в работата. През 2019 година бурнаутът е официално класифициран от Световната Здравна Организация като синдром т.е. набор от клинични симптоми, на база на които може да се постави диагноза. Оказва се, обаче, че последните години, и особено след пандемията от 2020, се появяват все повече атипични форми на бурнаут, поне що се отнася до работата. Например днес невъзможността да се откъснем от работа и липсата на граници между работата и останалия ни живот, което възпрепятства механизмите ни за възстановяване, също е форма на бърнаут. Споменавам го, защото има общо и със състоянието на родителски бърнаут, за което говорим.

През 80-те години двама американци – професорът по бизнес администрация Джоузеф Покачини и сътрудникът му Марк Кийфърбър се опитват да адаптират логиката на работния бърнаут върху родителството. Тестват го върху неработещи майки домакини. Две от категориите съвпадат – изтощението и загубата на ефективност. Но не наблюдават родителите да спират да гледат на децата си като на хора. Няколко години по-късно шведският психолог Аника Линдал-Нордбърг изследва бърнаута сред майки на деца със сериозни увреждания. Работата й е основополагаща, защото достига до изводите, че макар родителите на деца, имащи нужда от интензивни грижи и терапии, да са изложени на много по-високи нива на стрес, това само по себе си не е предпоставка за прегаряне. Предпоставка е акумулирането на множество фактори. Минава още доста време – около 20 години – докато започне да се разглежда родителският бърнаут като феномен в обществото като цяло. Всъщност за пръв път за това, че могат да прегорят родители на здрави деца в съвсем обичайна житейска ситуация, заговаря френският психоаналитик Лилиан Холстайн, а книгата и по темата излиза чак през 2014 г.  По това време да задълбочат научните изследвания в областта на родителското прегаряне и да намерят подход за възстановяване се заемат проф. Мойра Миколайчак и проф. Изабел Роскам от Католическия университет в Лувен, Белгия. Те в последствие създават Лаборатория за изследване на родителски бърнаут и институт, където обучават специалисти. Там се помолих да ме допуснат да се обуча и аз, казах им, че искам да пиша адекватно съдържание по темата в блога си, но всъщност исках да си помогна. В крайна сметка се случват и двете.

Та родителското прегаряне (или родителски бърнаут) е състояние на крайно физическо, емоционално и психическо изтощение. Поражда го хроничен стрес, свързан с отговорностите и натоварването от родителството. Може да бъде утежнено от допълнителни обстоятелства, които не са задължително свързани с родителската роля. Причисляват го към стрес-свързаните разстройства. Случва се, когато дълго време не ни достигат ресурси да се справим със ситуацията си, каквато и да е тя точно. Преди да настъпи бърнаутът има една дъъълга фаза на голяяямо изтощение. Тъй като тя е доста трудна за дефиниране, не може да се извади точна статистика колко хора засяга. Бих заложила на поне две трети от родителите. Според официалните данни на Лабораторията за изследване на родителски бърнаут диагостицирани в остра фаза на прегаряне могат да бъдат межу 5 и 12% от родителите. Ако попитаме самите тях обаче вместо да използваме обективни показатели, нещата изглеждат съвсем различно. Тогава 66% от тях казват, че изпитват бърнаут. В днешно време над 70% от хората изпитват болезнено поне един от симптомите на бърнаут – било родителски или свързан с работата, твърди Харвардския експерт по стрес д-р Адити Неруркар. С други думи можем спокойно да кажем, че дори едно състояние да не може да бъде недвусмислено диагистицирано като бърнаут, то съвсем не значи че не страдаме или не сме в риск и не е добре да си обърнем внимание. 

На прегарянето може да се гледа като на процес, а не като състояние, което се отключва изведнъж след травма или нещо такова. Има много потенциални причини и предпоставки, за които ще говорим на дълго и широко. Силна умора и раздразнителност са едва първите симптоми на прегарянето. Но всъщност това, което е специфично за родителския бърнаут са четири симптома, които понякога се разглеждат и като фази в прегарянето: 

• Пълно изтощение и усещане за абсолютна физическа и психическа изчерпаност, които не се подобряват с наспиване, стигащо до невъзможност и нежелание за ставане от леглото сутрин или каквито и да било други дейности. Дори самата идея, че трябва да се погрижим за детето си, води до умора. Понякога сме хванати в клопката на мисълта колко непосилно е да гледаме децата си до такава степен, че тялото преживява безсилието ни дори преди да сме в ситуацията и да правим каквото и да е на практика. Разултатът е голямо изтощение от момента, в който отворим очи сутрин и знаем какво ни чака.
• Емоционално откъсване от детето, което е резултат от изтощението. Родителят не е способен да се погрижи за нищо друго освен най-основните нужди и задължителните точки в графика на детето си – хранене, обличане, водене някъде. Не само се отдръпва от ежедневната грижа за емоционалното благосъстояние и образованието на детето си, ами и започва да се затруднява да покаже обичта си. Всичко се случва сякаш на автопилот, без усещане за радост и смисъл. 
• Загуба на продуктивност и удоволствие от родителската роля, което се усеща като постоянно желание да правят каквото и да е друго само не и родителските си задължения. Вече няма качествено и приятно време с детето, няма удовлетворение, само усещане за безкрайни задачи и отговорности. Затова и всяка друга дейност, която носи поне малко удовлетворение – дори работа, е предпочитана. 
• Промени в поведението и усещане за контраст спрямо родителя, който сме били, е важна разделителна линия. Ако емоционалното отдръпване, изтощението и загубата на удоволствието са се появили в последствие и изпитваме интензивно усещане за вина и срам, че не сме тези, които сме били и сме искали да бъдем, а не е било така от самото раждане на детето, то тогава можем да говорим за поставяне на диагноза. 

Можеш да провериш доколко си застрашена от родителско прегаряне с този кратък тест тук.

Когато попаднах на термина и се зарових темата вече бях там от месеци. С пълния набор от симптоми. Най-много ми тежеше ужасяващото физическо изтощение и пълното нежелание да съм с децата си. Чувствах, че съвсем съм изгубила връзката с по-голямото и се радвах, че малкото постоянно ми е в ръцете и я кърмя, та поне поддържаме физическата близост. Но това определено беше страшно далеч от родителя, който искам да съм. В някои дни беше по-добре, особено ако съм успяла да спя, или пък ако голямото ми дете беше здраво и на градина, което само по себе си беше рядък празник. В други дни беше пълен кошмар. Още със ставането не знаех къде се намирам, децата пощуряваха, чувствах невъзможност да свърша всичко, което се налага, за да имаме някакъв поне наполовина нормален дом, да сме яли, да излезем на въздух, да си направим инхалациите и другите там нормални за живота неща. И тук искам да подчертая, че децата ми са прекрасни – да, дивички са, но в границите на нормалното за шавливи и добре развиващи се мъници. Но моята нервна система не беше добре, ако беше нито едно от действията им нямаше да ми се струва сякаш застрашава техния или моя живот. А ми се струваше. Понякога и тялото ми реагираше така.

Някога се разкрешявах от нищото и хвърлях предмети. Друг път плачех неудържимо. Понякога просто бях много груба и рязка с тях. След един плащещ епизод, в който аз ни застраших съвсем реално, потърсих психотерапевт. С нея се срещахме през седмица онлайн по време на обедния сън на децата. Понякога ми олекваше и много ми помагаше. Друг път и това чувствах като бреме – като онова супер трудно за напасване задължение, за чието изпълнение трябва да намеря магическа формула и децата ми да заспят по определено време. Случвало ми се е по време на сесията да се разхождам с бебе в ръка, случвало ми се е да се наложи да я отложа, докато успея да приспя децата возейки ги напред-назад с колата. Някъде в процеса реших, че не ми помага достатъчно, че да си заслужава еквилибристиките и спрях. Може би ако бях продължила щеше да е по-леко. Не знам.

Дали пък не е нещо друго?

Често когато се намерим в такова състояние започваме да прехвърляме през главата си най-различни хипотези и варианти. Понеже е уж най-лесно, първо подхождаме през тялото. Сън, храна, ако не можем да се справим там, то добавки и витамини, спорт, винце за успокоение. Пробвала съм всичките. Може би без спорта, защото нямах сили, но и както се оказа по-нататък в опознаването ми на материята – и по-добре. Дали пък не съм депресирана? В крайна сметка аз съм депресивен тип и не ми е за пръв път да изпадна в подобно състояние. И след двете ми раждания се борих много дълги месеци да си стъпя на краката.  Едновременно с това виждах някои от симптомите, които проявявам и у съпруга ми. Особено в частта с крещенето и нежеланието да е с децата в края на деня при положение, че го е нямало цял ден и изобщо уж не би трябвало да е толкова изпилен като мен. Той явно минаваше през нещо свое си, което много приличаше на обичаен работен бърнаут. Изобщо как се бяхме уредили…

Както се оказа не е задължително, ако прегориш на работа да си и в родителски бърнаут. Не е задължително ако си в родителски бърнаут да изпаднеш в такъв и на работното си място. Разбира се, има връзка между двете и състоянието в едната сфера на живота ти неминуемо ще се отрази и на другата. Но според проф. Изабела Роскам можем да си напълно откъснати от децата си и въпреки това да функционираме добре на работа. Обратното важи с пълна сила – да сме много стресирани на работното място до степен, че се държим грубо с клиенти, например, и въпреки това да сме щастливи и грижовни вкъщи. Роксам обаче подчертава, че което и състояние да се игнорира, то може да се задълбочи и превърне в системно, и да прелее във всички сфери на живота ни. Не на последно място е важно да отбежелим, че родителския бърнаут повече прилича на депресия отколкото на работен бърнаут. 

Диагнстиката се случва на база на първичните симптоми. В случая на родителския бърнаут са интензивната умора, емоционалното дистанциране от детето, загуба на удоволствие от родителството и контраста с това какъв родител сме били преди. При работния бърнут става въпрос за интензивно физиологично и психическо изтощение, свръзано с работата, цинизъм и деперсонализиране на клиенти, загуба на ефективност и удовлетворение от работата. При депресия вече говорим за минорно състояние през по-голямата част от времето, загуба на удоволствие от каквито и да било дейности в ежедневието, усещане за загуба на смисъл. 

Има и още една категория симптоми, които се припокриват при много различни психични състояния и разстройства. Наричат се вторични симптоми и не се използват за диагностициране, на тях се гледа по-скоро като последствие. Такива са проблемите със съня – поява на безсъние например, промени в апетита и навиците на хранене, проблеми с храносмилането, голямата раздразнителност и конфликтност, тревожности, необясними страхове, трудности със съсредоточаване и за вземане на елементарни решения, необясними физически симптоми – главоболие, мускулни схващания, проблеми с либидото, и др.

Ако се припознаваш в тези редове, може би ще ти е полезно да направиш теста по-долу. Той е скринингов и е бърз начин да видиш къде се намираш. Ако пък знаеш, че си на мястото, за което говорим, имам добра новина – има светлина в тунела и пътят към нея започва в тези редове. Ще го извървиш, както и аз го извървях и ще ти разкажа.  Това е първата глава от наръчник, който е плод на моето дълго пътуване, обучение, осмисляне, упражнение. Има протокол и инструменти, с които можеш да си помогнеш. В книжката, за която говоря ще обсъдим и практически ще преминем през теми като физическото възстановяване чрез сън, храна, движение и добавки; изпускането на нервите и пътя към регулацията на нервната система, работата с личния ни перфекционизъм, предоговарянето на задълженията и отговорностите с партньора, откриване на радост във времето с децата и занимания, които зареждат всички ни, излизане от срама и изолацията, намиране на ресурс и помощ в обкръжението ни без да се чувстваме неудобно, и още…

Искаш ли да ти кажа веднага щом книжката е налична?

Твоят имейл адрес:

Leave this field empty if you're human:

Дотогава можеш да разгледаш и безплатния ни малък наръчник за първите стъпки за излизането на режима на оцеляване – ключов момент в пътя към възстановяването за родители в бърнаут.