Как една проста техника в три стъпки ми помогна да намаля драстично виковете по сина ми и свали напрежението.

Имах доста труден период, когато децата ми бяха на три-четири месеца и две и половина. Малкото залепено за мен, баткото не ходеше на ясла, тъкмо се бяхме нанесли в нов дом в гората (съвсем буквално) и честно казано никак не бях добре. Изпивтах какви ли не емоции, но гняв като че ли беше най-силната и отчетлива сред тях. Предвид възрастта на бебето, вероятно е било някаква форма на следродилна депресия. Неведнъж съм се обръщала към гората и съм крещяла, един път бях и с децата и те доста се стреснаха. На няколко пъти съм се изпускала жестоко пред тях. Веднъж дори, неуспявайки да закопчая копчетата на ризката на сина ми, докато бебето плачеше в кошарата до мен, а той отказваше да си ляга, я разкъсах. Ей така както беше на гърба му, викайки през сълзи в лицето му, че не издържам повече.  

Нека който не се е изтървал, пръв да хвърли камък. Бъди сигурна, че съм се съдила много жестоко. За най-майчинското от всички чувства – вината – има много да си говорим…Но точно от тези рани извира и силата да израснем.

Държах ризката в един шкаф, за да си напомням какво съм направила доста време. Някъде тогава започнах да си казвам разни молитви и да се опитвам да овладявам емоциите си с всевъзможни методи. И се случиха доста трансформации, за които ще разказвам тепърва, но точно в този ужасен ден попаднах на една психоложка и авторка и нейната TED лекция, изводите от която стоят приписани на хладилника ми, за да си ги припомням възможно най-често. 

Да искам прошка от детето си и да поправям

Въпросната лекция на клиничния психолог Беки Кенеди ми попадна същия следобед, когато най-сетне емоционално пребита успях да приспя децата си и от изтощение не успях да задремя и аз. “Единствената най-важна родителска стратегия” гласи заглавието й. Идеята е в общи линии, че всички си изпускаме нервите и нямаме представа какво да направим после. За Беки Кенеди отговорът е да станем добри в това да поправяме нещата, което означава да поемем отговорност за поведението си, като си признаем грешката, и да поискаме прошка от децата си. И самите ние да си простим, разбира се.

Да поискам прошка от детето си – това, поне в очите на моите родители, е доста безумен подход. Мисля, че цяло поколение все още разсъждава за малките деца като за малки манипулатори и признаването на грешката заплашва да се научат да ти се качват на главата още по-успешно. Тук ми се иска дебело да подчертая, че детето ми на три вече питаше и назоваваше емоциите си, както и моите доста конкретно, и все си мисля, че този подход има известна роля. 

А ето как става и магията: 

  1. Поправи със себе си: отдели личността от поведението си. Само защото си крещяла не значи че си луда лоша майка. “Не съм горда с това, което направих, но това не ме дефинира като личност” е това, което Беки си казва, когато прецака нещата. Тогава можеш да видиш, че всъщност си добър родител (личността ти), който си е изпуснал нервите (поведението). Това не те оневинява, но ти дава възможност да поемеш отговорност и да избереш как да действаш по-адекватно другия път.
  2. Поправи го с детето си. Според Беки няма конкретна формула, но тя препоръчва три лесни стъпки. Назови станалото, поеми отговорност и заяви какво ще направиш различно следващия път. 

В моя случай, когато синът ми стана от сън, звучеше горе-долу така

“Мамче, много си мислих за това, което стана преди да си легнеш, когато мама ти скъса ризката и се развика. Сигурно си се уплашил. Искам да ти кажа, че не беше виновен ти. Мама не си доспива и е много нервна, опитвам се да се науча да реагирам по-спокойно, но ми е трудно. Но те обичам много и искам да съм по-спокойна, за да сме по-добре всички вкъщи.”

В интерес на истината по-многословно и емоционално отколкото съветва Беки Кенеди, но така ми дойде. А детето се гушна и съм сигурна, че разбра.

Като правим това е важно все пак да внимаваме за формулировките си. Можеше съвсем спокойно да звучи и като “Мамче, съжалявам, че ти се развиках, но ти много се лигавеше и се изнервих”. Тук няма да разсъждавам повече, вярвам, ще разбереш разликата и потенциалния ефект.

Ако пък решим да не правим всичко това и се престорим пред детето си, че нищо не е било, докато се самобичувaме вътрешно и тайно от света? Според Беки Кенеди така оставяме детето си само и преливащо от емоции, а то има огромна нужда да възстанови баланса и да се върне на защитено място, където майка му не е страшна и откачена. Защото в крайна сметка тя е неговото най-сигурно убежище и ако тя е опасна, то какво остава… Така то посяга към един от малкото си адаптивни механизми – интернализиране на вината и самообвинение. Виждаш ли вече накъде отиват нещата?

Да си прощавам  

Ако преди съм изпитвала патологична вина за най-разни неща, то като станах майка нещата ескалираха жестоко. Да си простиш като майка може би е едно от най-трудните неща. Връщайки се на горната ситуация със сина ми, как бих могла изобщо да си простя, че съм разкъсала дрехата на гърба на двегодишното си дълго чакано и мечтано момченце?! Не беше никак лесно и не стана отведнъж. Но идеята, че мога да поправя нещата е много мощен инструмент. Естествено, това не значи, че сега вече имаш с какво да замазваш ежедневните си изпадания в нервни кризи и изкарването на детето. Но ден след ден и случай след случай, в поемането на отговорност за ситуациите, осъзнаването и поправянето, всъщност ставаш много по-чувствителна и внимателна. Поне за себе си мога да кажа, че така започнах да крещя по-малко, да се самообвинявам по-малко и някак прекъснах една много негативна мисловна и емоционална спирала. Знаейки, че има все пак как да поправя нещата, дори понякога да се изпусна, започнах да си прощавам по-често, смъкнах си огромно бреме от плещите, и всъщност… станах по-спокойна и все по-рядко имаше за какво да си прощавам. И не, не съм спряла от време на време да откачам, човек съм все пак, с две тодлърчетa вече.

Да си прощаваш = психическо здраве

Вместо да си задавам до безкрай въпроси “какво не е наред с мен?” и “осакатих ли емоционално и психически детето?”, да плача тайно от всички и да се самообвинявам, имам инструмент. И той е толкова за реакция, колкото и за израстване и за мен самата, вярвам и за децата, а и за съпруга ми. Редица изследвания показват, че умението да си прощаваме има връзка с по-ниските нива на стрес и тревожност, по-голяма удовлетвореност от взаимоотношенията с околните и генерално по-добро психическо здраве. В свое проучване от 2005 г. социалните психолози Джули Хол и Франк Фичман стигат именно до този извод, като допълват, че способността да си простиш намалява чувството за вина, срам и самообвинението, като по този начин помагат да пуснем и насочените към себе си негативни мисли – един от главните заподозрени за яда и яростта изначално. 

И така, ти какво имаш да поправиш и за какво ще си прощаваш?

Източници:

Hall, J. H., & Fincham, F. D. (2005). Self-forgiveness: The stepchild of forgiveness research. Journal of Social and Clinical Psychology, 24(5), 621–637. https://doi.org/10.1521/jscp.2005.24.5.621