По-осъзнато поколение майки ли сме и можем ли наистина да предпазим децата си от травми?

Психотерапевт обяснява връзките между моделите на поведение на майките в различните поколения и отношенията, които изграждаме със себе си и децата си

Още с напредването на бременността ми с първото ми дете в мен се отключи някакъв неназован конфликт с майка ми. Впоследствие и по странен начин с баба ми от времето й на млада майка и решенията, които тя е взимала.  Явно това си е съвсем учебникарски пример за конфликт майка-дъщеря, както научих по-късно. Отхвърлях начините, по които са ни гледали и изборите, които са правили – за нас като деца, и за себе си, постоянно се опитвах да не допускам техните “грешки”. Три-четири години тънех и се разкъсвах в тези конфликти, докато най-сетне започнах да успявам да ги наблюдавам отстрани и да се запитвам откъде идват и защо се получават. Във времето установих, че някои модели на поведение на моята майка, които несъзнателно съм наследила, просто не работят за мен. Възприятията ми и начинът ми на живот са различни от нейните. Така направих избора да не ги пренасям сляпо в моя живот, но и да не съдя. Беше ми и ми е доста трудно на моменти, определено изисква много дисциплина, редовно напомняне и осъзнато самонаблюдение. Все още си работя по тези въпроси и ми е изключително интересна темата. 

Когато видях с какви теми се занимава Мария Козарова професионално, й предложих да разгледаме връзката майка-дете, а първият ни разговор се превърна в дълга и разпалена дискусия за това как се опитваме да избягаме от начините, по които майките ни са ни гледали, но така са се отнасяли и към себе си, и колко е трудно да намерим своя подход и начин да се чувстваме добре в ролята си на майка, притиснати от своите собствени очаквания, от близките ни, от обществените тенденции и т.н. По тези и още въпроси говорим с Мария. Тя е психотелесен терапевт с интереси в изграждането на връзката майка-дете, и майка на две пораснали дъщери. Мария работи с трансгенерализираната предопределеност на формиране на характера, подпомага процеса на откриване и осъзнаване на неработещите модели на поведение и изграждане на нови такива. Мария има полувисше медицинско образование, магистърска степен по икономика и следдипломна квалификация по психотелесна аналитична психология в Неорайхианския институт, има и интереси в йога и хомеопатия.

Често искаме да сме майките, които нашите майки не са били за нас. Какви подводни камъни крие това за нас?

Въз основа на собственото си преживяване като дете всеки изгражда своя представа за мечтания образ на мама. В момента, в който се роди нашето дете, се опитваме да превърнем този образ в реалност и ние да станем тази мама за нашите деца. Това, което най-много ни е липсвало даваме в изобилие на децата си и се стараем да избягваме поведения, които не сме одобрявали. Дали това ще донесе очакваните резултати обаче?

Наблюдава се поведение в двете крайности, което обикновено води до един и същи резултат. Например, нашата майка е била много строга с нас и ние не избираме това поведение, затова даваме пълна свобода на детето си. Лишенията, липсите или силно контролиращото поведение на нашата майка оставя привкус на несправедливо ограничение. Тя е имала основание да се държи по този начин и е важно преди да пристъпим към осъждане и отхвърляне да си позволим смелостта да говорим за това с нея и да се опитаме да го приемем, независимо дали го разбираме. Важният момент е да “разрешим” на своята мама да бъде мама. Ако не намерим това освобождаване, можем да залитнем в криворазбрано “позитивно родителство”, където всичко е позволено. Липсата на ясни правила и граници  може да резултира в страх или рисковото поведение у детето. Това се дължи на презадоволеността на детето, което губи удоволствието да изследва и да опознава собствените си предпочитания. При мами, които дават дори и непоисканото  може да се потърси корена на страха от свързване емоционално с детето.

Другият полюс е на силна ограниченост на избора на детето, породена от страха ни да не му се случи нещо. Този страх се генерира, когато превръщаме детето си в целия си свят. Причините са индивидуални,но мога да дам посока за размисъл: това се случва, когато аз самата не съм пораснала и взимам решенията си не от позиция на възрастен. Силната ограниченост на изборите на детето, както между другото и пълната свобода, създават у него несигурност и раздразнение. То се гневи срещу постоянно налаганите ограничения и невъзможността да трупа свой опит чрез изследване на заобикалящата го среда. Изречения, като „ Не пипай!“, „Ще паднеш!“, „Внимавай!“ детето не може да разбере. То не е преживяло падане, не разбира за какво да внимава и защо да не пипа. Няма опитност. Детето чува само НЕ- то! и раздразнението се поражда от невъзможността да следва импулса си да изследва. Важно е дори да оставяме детето да падне и леко да се удари и т.н., защото колкото повече опит трупа, толкова по- осъзнато ще прави своите избори. Когато отглеждаме детето си с постоянни забрани, заради нашите притеснения,  детето остава с впечатление, че светът е много опасен и започва да се страхува или другата крайност детето се държи необмислено и рисково, без реална осъзнатост за опасността. 

И в двата примера напрежение и раздразнение има не само в детето, а и в майката. Постоянният контрол изисква непрекъснато внимание и ангажиране ежесекундно с детето. Това изтощава неимоверно мама, заради невъзможността да си РАЗРЕШИ отпускане и почивка. Същото се случва и когато презадоволяваме децата си. Тези мами също изпитват раздразнение и напрежение, заради неспиращото търсене от какво има нужда детето и как да генерира средства, за да ги задоволява.

Примерите могат да са безброй и е най-добре всяка една от нас да се вгледа в себе си и да си зададе въпроса: „Каква съм в ролята ми на майка?“ Осигурявам ли на детето си безопасно място, в което то да изследва? На какво искам да науча детето си? Изхождам ли от идеята да развивам дарбите и талантите на своето дете или се водя от моите несбъднати желания, които искам да реализирам чрез него? Осъзнавам ли, че аз, като мама, съм тук само да осигуря безопастна среда, в която детето ще се развива с увереност и свобода да изследва собствените си способности и ще изучава света? Как подкрепям себе си? Чувствам ли се емоционално стабилна? 

Като че ли често се случва след раждането на дете да се задълбочи конфликт със собствената ни майка и начина, по който ни е отгледала, а това носи със себе си редица негативни емоции. Какви са наблюденията ти?

Тези конфликти имат различни корени и причини. Всяко взаимодействие е уникално и не бива да бъде обобщавано. Без да целя изчерпателност бих казала, че в основата стои неосъзнато желание ние да станем и да бъдем по- добрите майки от нашите собствени. Появява се неосъзната конкуренция между майките и бабабите. Бабите обикновено смятат, че тяхната опитност им дава превес и се опитват да се намесват в отглеждането на детето, нарушавайки дори грубо границите, вместо да се отръпнат и да оставят младото семейство да самоопредели. Бабите могат да дават съвети, да предават своя опит, да подкрепят, ненатрапчиво и с уважение към младата мама.

В дигиталния свят, в който живеем, информация и съвети ни заливат отвсякъде. Темата за травмите стана дори модерна. Правят се обобщения като постулати. Обаче истината е, че човешката психика не може да се обобщи, защото всеки е строго индивидуален. Дори “съставките” да са еднакви, както при близнаците, те стават абсолютно различни. В проявлението на всеки един от нас има голяма доза непредсказуемост. Разбираем е страхът да не травмираш децата си, но ето върху какво да помислим вместо това: Какво ме кара да искам да съм перфектна? Правя ли най-доброто, на което съм способна в момента? Готова ли съм да се уча и изследвам себе си през това взаимодействие? Как посрещам трудностите си? и т.н. Не сме се родили майки. Учим се да бъдем такива. 

Конфликтите с нашата майка, както и нашите вътрешни конфликти, имат нужда да бъдат изследвани и изискват време и желание за промяна на перспективата от която ги наблюдаваме. Когато нашето дете ни тропа с крак, дали пък това не съм аз, замръзнала там някъде на три или пет, неумееща да си поискам нещо и да се подчиня на своята нужда? Бих насочила майките, изпитващи такива конфликти, да поработят с психотерапевт или психолог, за да могат да изяснят за себе си на какво се дължат тези конфликти и какво те им показват.

Има и още едно измерение на конфликтите, породено от чистото несъгласие в методите на отглеждане между поколенията и различното разбиране за физическо и емционално обгрижване. Тук вече е въпрос на уважително и асертивно отстояване на позицията ни за отглеждне на нашето дете, без категоричното отхвърляне на всичко старо, защото и в миналото можем да открием безброй ценности, пречупвайки ги през призмата на съвремието.

Наскоро ми попадна интересна теза, според която прекаленото ни фокусиране върху отглеждането на детето ни и постоянното мислене с кое и как ще го травмираме, е израз на усещането за собственитре ни травми и нежеланието да разровим там. Какво мислиш за това и какво е нужно да осмислим?

Да изясня какво означава травматично, защото ми се струва, че има неразбиране на самия термин.  Това е събитие с повтарящ се характер, на което нашата незряла емоционална система придава жизненоважен смисъл. Често незначителни събития могат да бъдат преживени травматично. Спомням си едно мое детско преживяване. Целият клас беше поканен на рожден ден на наша съученичка, но мен не ме пуснаха, все още не разбирам защо, обаче преживяването ми в онзи момент остави следи у мен, които по-късно аз трябваше да превъзмогвам с неимоверни усилия. Усещането ми беше “аз не ставам”, “аз съм различна”. Не самото събитие ми е създало травмата, а точно в този момент всички негативни преживявания са изкристализирали в едно. На пръв поглед нищо съществено, обаче за мен е било като отключваща травматична програма, която предопредели много от моите години напред. Предполагам, че не са ми разрешили от грижа да не ми се случи нещо. Държаха ме надалеч от връстниците ми и в други ситуации. Обаче това ме лишаваше да взаимодействам с тях и последиците за мен бяха още по-драматични, тъй като нямах и не можех да си създам модели на поведение, странях от тях или при опитите да се сближа, средата ме отхвърляше поради незнание на законите, които действат в нея. Преодоляването на тази травматична програма ми струваше много работа като възрастен.

В живота на детето ни неминуемо ще има такива травматични събития, и ние нямаме власт над това. Най-здравословно е да приемем, че децата ни ще бъдат травмирни по един или друг начин. Както сме били и ние. Като пораснали обаче можем да потърсим помощ и да подходим с разбиране, за да видим травмираните си части като ресурс, а не като препятствие. По този начин ще можем да стоим с по-голяма увереност в ролята си на мама и ще можем да предадем повече от тези си умения и на децата си. Като възрастни можем да изберем различни начини да се подкрепим и да си помогнем и никога не е късно да тръгнем по пътя на излекуване на травмите си.

Кои са най-честите непродуктивни модели на поведение, които наследяваме от нашите майки и как се отработват те?

Не бих нарекла моделите на нашите майки непродуктивни. Това са били техните разбирания за най-доброто, което са могли да направят и те винаги са плод на тяхната обич и грижа. Позволявам си въпреки това да назова някои от тях: свръхобгрижване, ограничаване на гушкане, за да не се разглези, съдене за детето по себе си, налагане на едни правила за детето, които обаче не важат за големите и т.н. 

Важно е, според мен, вместо да се вглеждаме твърде много и да разсъждаваме над тяхното поведение, да го приемем като израз на най-доброто им желание за нас. Оттам нататък е нужно да си зададем някои други въпроси. Според мен и опита ми най-работещи са тези модели, които притежават гъвкавост да се променят в зависимост от нашите  собствени и осъзнати нужди, и от индивидуалните нужди на нашето дете. Пита ли ли сте се или колко често го правите? От какво имам нужда аз? От какво има нужда моето дете? Кое е най-важното за него? 

Често в съвремието ни на въпроса  “от какво има нужда детето ни” търсим материален отговор и нов предмет, с който да ангажираме детето. Какво мислиш за това? 

А дали сте наблюдавали, че детето изобщо не се интересува с какво е облечено и колко играчки има, когато съществува емоционална свързаност с мама. Да, това е всичко. “Да съм с мама, да усещам свързаност, да знам, че тя е там зад гърба ми. Да се уча от нея…”- само от това има нужда. Ако забележите, че за вашето дете новата играчка е по- важна от вас, поспрете и се замислете. За да не ме разберете погрешно, ще направя уточнение. Разбира се, че децата се радват на новите играчки, обаче тази радост е различна и показва ясно каква е връзката с мама. 

Работещи модели са тези, в които ние сме емпатийни, създаваме топли и любящи взаимоотношения, търпеливи сме и вървим ДО децата си в тяхното израстване, насочваме ги и подкрепяме в изследването и опознаването на заобикалящата ги действителност. Модели, които се основават на нуждите на детето в различните етапи от неговото израстване и смелост да разчупваме моделите си заедно с опита, който трупаме като майки. За да бъдем такива майки необходимо е първо ние да сме такива за нас самите, за да можем след това да го предадем и на децата си.

Как да се наблюдаваме осъзнато като майки? 

За да си отговоря на този въпрос, трябва да разгледам как някои модели на поведение на майките предопределят поведението на детето. Част от тях биват съзнателно избирани в зависимост от нашия опит като деца, обаче съществуват и несъзнателни такива, които са следствие на нашия негативен детски опит и са потулени в неосъзнатото ни. Травматични и плашещи преживявания от нашето детство биват избутани в подсъзнанието в опит да ги отдалечим от нашето съзнавано. Интересен е фактът, че всеки човек преживява дадено събитие като застрашаващо или не в зависимост от личния си път и не съществува единно определение как и с какви последици ще реагираме на него. Вече коментирахме травматичните преживявания по-рано. Травматичните въздействия върху детето са разрични в етапите му на израстване: страх от изоставяне, страх от отхвърляне, страх да заяви нуждите си, страх да покаже уязвимост и слабост, защото това се наказва или заклеймява като лошо и неразрешено, страх да си доставя удоволствия и т.н. Няма универсално правило, което да каже при какво събитие следва такава травма. Строго индивидуално реагираме на един и същи дразнител. Необходимо е себеизследване, за да можем да се доближим и осветим собствените си травмирани части.

С израстването си, наблюдавайки и усещайки как реагира мама, детето придобива нейния начин на саморегулация – умение или пък неумение да се успокои и уравновеси. Детето се учи освен чрез усещанията си, така и чрез наблюденията си върху заобикалящата го среда. Майката (отглеждащата фигура в някои частни случаи) е неговият първи и най-важен пример за подражание. Майките, които се борят с незряла емоционална саморегулация, предават своята емоционална дисрегулация на децата си. Дори мама да взаимодейства с детето с нежност и усмивка, то улавя реалното й емоционално състояние, защото то се свързва с нея посредством огледалните си неврони. Когато майките се опитват да прикрият силни емоции, като гняв и разочарование, децата могат също да се почувстват тревожни, уплашени, тъжни, макар че в бебешка и детска възраст те не са способни на разбират тези емоции и чувства, а само ги изразяват и преживяват. Майките, които проявяват негативно поведение в общуването (не със детето, а с другите от средата) като агресивност, безпокойство, тревожност, неавтентичност, отлагане и трудно вземане на решения, примесено със силно колебание и безпокойство,  могат непреднамерено да научат децата си, че такова поведение е нормално и приемливо. 

Мама моделира и учи детето на здравословни стратегии за емоционална регулация. Затова е толкова важно майката да работи със себе си, за да онагледи собствените си модели на поведение и реакции и да усвои различни методи за саморегулация. По този начин мама може да осигури спокойна среда за детето си и емпатийна връзка с него, което помага то да развие емоционална интелигентност и устойчивост.

За какво да внимаваме в сигналите, които децата ни изпращат към нас?

Изследвания в областта на психологията, както и моите лични наблюдения върху деца и опитът ми от терапията с техните родители, мога да направя корелация между поведението на децата и поведението на техните родители. Децата могат да улавят и отразяват несъзнателните емоции и поведение, да копират механизми за справяне от своите родители. Ще дам примери за това, като отново ще ви припомня, че не са абсолюти.

Несъзнателната вербална агресия на мама – „хапещо дете“. Когато една майка не осъзнава своята вербална агресивност, детето може да отговори чрез хапане на мама или друг член на семейството, или на децата от групата, ако ходи на ясла или градина. За него това поведение е нормално и е примерът, който е възприел от мама за справяне в съответната ситуация.

Самонаказващата се мама – детето гризе ноктите си. Когато мама има самонаказващо, мазохистично поведение, детето всъщност изразява нейното вътрешно напрежение и самонараняване. Това е неговия начин да й покаже какво улавя енергийно от мама. 

Тревожна мама – обсебваща привързаност на детето. Несъзнателната тревожност на мама може да се прояви в прилепчиво поведение на детето, тъй като то може да улови емоционалните знаци на мама и да отговори с реципрочно тревожно поведение. Децата онагледяват чрез поведението си, без думи, това което може да остане скрито за мама. 

Несъзнателен срам на мама – самокритика на детето. Ако мама се бори с несъзнатия си срам, детето може да интернализира самокритични нагласи и поведение, отразявайки негативната представа на мама за себе си.

Мозъкът на детето се затруднява да управлява и обработва емоциите, на които е подложено,  поради незряла емоционална регулация и нервна система. Прекомерното емоционално заразяване може да доведе до повишен стрес и безпокойство у детето, което потенциално застрашава емоционалното му и психическо благополучие.

Засегна регулацията на нервната система. Би ли дала насока за първи стъпки за майките, на които им се налага да се научат на това като възрастни?

Раздразнение, гняв, нервност, постоянен контрол, недоверие, тъга или депресивни настроения, претенции, неудовлетвореност – емоции и чувства, които ни подсказват, че няма изградена саморегулация на нервната система. Когато изпитвате тези емоции и чувства в определена ситуация и след като се справите с нея, те отшумяват и се успокоявате, това е естествен процес. Обаче ако те ви съпътстват в ежедневието, означава че имате нужда да се научите да ги разпознавате, да потърсите начини да разбирате какво ви казват и какво ви показват. Те обикновено са симптоми на неработещи модели, които продължавате да използвате. Например, едно е да сте нервни, когато започвате нещо ново и непознато, обаче съвсем друго е да сте постоянно нерни от всяко нещо. Да сте агресивни, когато се защитавате е естествено, обаче постоянната агресивност означава компенсаторен механизъм за изгубена вътрешна физическа и психическа сила и увереност. Знаете какво правят малките кученца, когато минават покрай големите кучета. Постоянният контрол говори за страха да се покажа уязвим и т.н. Тези няколко примера са само да ви насочат и да провокират да се себеизследвате и променяте модели на поведение, които в миналото са били жизнено важни, обаче от позиция на настоящето, е необходимо да бъдат заменени.

Поспрете, огледайте ситуацията без да търсите вина в детето или в другия. Ситуацията или преживяването е обикновено само наша собствена интерпретация, а нейните корени идват от нашето минало. Потърсете друг вид реакция преди да прибегнете до познатия модел. С очудване ще забележите, че тя вече изглежда различно.

Как можем да помогнем на себе си, за да помогнем на детето си?

Познаването на потенциалното въздействие на майчиното поведение върху детето е първата стъпка към промяна. Майките могат да прекъснат цикъла на своето негативно въздействащо върху детето си поведение по много различни начини: практикуване на самосъзнание и саморефлексия, търсене на подкрепа от партньора и изграждане на хармонична връзка с него, изграждане на спокойна домашна атмосфера и взаимопомощ, ангажиране в обучения и лична терапия, въвеждане на модели на здравословно поведение и емоционална регулация, изучаване на различни техники за откриване на собствените ресурси за саморегулация, използване на практики за успокояване на ума и улесняване на самонаблюдението, включване на любим вид движение в ежедневието – разходка, йога, пилатес, танцуване, дори имитиране на животни /любима игра на децата с техните родители/  или каквото ви хрумне. Физическата активност сваля напрежението, защото изключва ума. 

Българската майка е свикнала да обгрижва всички и да поема отговорност за всичко, преди да помисли за себе си. Често е преуморена и е емоционално отсъстваща или обременена. Откъде идва това? Предава ли се през поколенията този модел на поведение? Какъв е пътят на промяната?

Българската майка е много амбициозна, чете, информира се с една единствена цел да бъде перфектната майка и да осигури на детето си най- доброто бъдеще, според нея. Често е преуморена, поради желанието си да бъде перфектна майка, домакиня, съпруга и да има и успешна кариера. Всички тези роли тя изпълнява ежедневно и с голяма отдаденост. Това постоянно правене я лишава да присъства в сегашния момент, гонейки и отмятайки задачите, и я лишава от възможността да присъства емоционално за своето дете, да забелязва своите и неговите нужди. 

Дали това се предава през поколенията? Животът, който са живели нашите майки се различава от съвременния. Моята хипотеза е, че социалните изисквания предопределят битието ни. Това, което  е било важно и ценно преди години, сега няма същата стойност. Затова смятам, че ние сами си поставяме летвата и се опитваме да я прескочим. 

Съветът ми към всички вас, прекрасни мами, е да си давате сметка как се чувствате. Как се изправяте пред предизвикателствата? Търсите ли помощ? Доверявате ли се на партньора си, а на своите родители?  Изпитвате ли щастие, бидейки родител? Съумявате ли да присъствате в деня си или само отмятате задачи? Въпросите могат да продължат. Поспрете за миг и се огледайте! Какво виждате? Доволни ли сте, радвате ли се на това, което виждате?

Потърсете отговора на най-важния въпрос „Аз щастлива ли съм, правейки всичко това?“ Не знаем всичко, не можем всичко, обаче позволяваме ли си да не знаем, да не можем или постигаме всичко на ръба на силите си?

Споделяйте, консултирайте се със специалисти, отговорите и решенията се намират.