Ясла и емоции: за раздялата и майчините избори

Детски психолог коментира тревогите при тръгване на ясла и механизмите за подкрепа на детето в процеса на адаптация

Майчинството е поредица от раздели с детето, което сме имали, и срещи с детето, в което то се превръща. Обикновено първата сериозна и осезаема съвсем физическа раздяла идва, когато детето тръгва на ясла или детска градина. Промяната е огромна – както за детето, така и за майката, която в общия случай ще се завърне към някои от отстъпилите на заден план роли на съпруга, професионалист, приятелка и т.н., и не на последно място за цялата семейна динамика. Една такава промяна е свързана с немалка доза несигурност и несъмнено изисква адаптация за всеки участник в нея – изграждане на нови навици, връзки, доверие. Как да подкрепим детето и как с притесненията си да не спъваме адаптацията му? Как да помогнем и на себе си и на детето си да преминем спокойно и  уверено през процеса? 

Говорим с детския психолог Магдалена Дойчинова за процеса на адаптация от гледната точка както на детето, така и на майката. Освен детски психолог, Магдалена е сертифициран консултант по детски сън и майка на момиченце. 

С какви усещания родителите оставят децата си в детска ясла и градина – както първоначално така и ежедневно? По твое наблюдение имат ли доверие в процеса и в педагозите? 

Това, което забелязвам най-често у самите родители е чувството на вина. За наше щастие, в България майчинството е достатъчно дълго и повечето родители успяват да изкарат поне една пълноценна година в грижи за децата си, а често се възползват и от останалото време, което имат, макар и за много по-малко заплащане. Това им дава възможност да се свържат силно емоционално със своите деца (както би следвало да бъде), но пък и прави първата подобна раздяла изключително трудна за тях. Те вътрешно се разкъсват между това да помогнат на детето да намери своето място в социална среда извън дома и желанието си да бъде само с тях, само за тях. Не знам дали това чувство напуска родителите някога, дори след успешна адаптация и продължително посещение на детето в ясла или градина. От една страна те знаят, че всеки човек има своето място и не може да бъде само родител или само дете на родителите си. Всички ние имаме десетки роли. Но от друга страна, не могат да скъсат пъпната връв без това чувство на вина, дори и когато знаят, че е за доброто на всички тях.

При доверието ситуацията е много комплексна според мен. За съжаление в България практиките на много места са все още остарели, възпитателите са в пенсионна възраст и повечето от тях поддържат тези практики, срещу които родителите се борят. От друга страна, все по-често се говори за плавна адаптация, позитивно възпитание и виждам много примери, които показват, че в действителност има някаква промяна в правилната посока. Повечето родители обаче започват скептично, особено ако детското заведение е държавно. Все още в представите ни битува идеята, че държавното не е достатъчно добро. А практиката ми показва, че това не винаги е реалността. Има все повече изключения. Дали родителите се доверяват, бих казала, че зависи и от техните личностни качества. Ако по принцип са силно критични и скептични, то те прехвърлят това и в отношенията с персонала, който ще се грижи за децата им. 

Подхождането с доверие и изграждането на такова между родители и възпитатели е изключително важно за това децата да се чувстват сигурни.

Но доверието има и още една страна. Възпитателите, било те медицински сестри или учители, също са се сблъсквали със силен натиск и недоверие, което често поставя и тях в отбранителна позиция спрямо родителите.  Доверието се гради – с времето и на база отношението. Ако и едните и другите виждат желание за сътрудничество, то тогава всеки печели – и родителите, и другите възрастни, но най-вече децата. 

Tръгването на детето на ясла или градина е често съпроводено и с още една голяма промяна – завръщането на майката към ролята ѝ на професионалист. Това е процес изискващ не по-малко адаптaция. Прочети тук откровения и незахаросан разговор по нуждата от промяна, емоциите и новото равновесие с Мария Кирилова, организационен психолог, коуч и майка на дъщеричка. 

Коя е най-често срещаната спънка в процеса на адаптация? Кои очаквания на родителите  се разминават с реалността?

Основните спънки са две: първите няколко дни и моментът, когато детето остава да спи в детското заведение.
Първите дни са особено важни и критични дори, тъй като поставят една важна основа – знание или по-скоро усещане у детето за неговата собствена сигурност в новата среда. То трябва да бъде максимално подкрепено, за да чувства доверие и сигурност и да знае, че най-близките му хора ще бъдат отново до него много скоро. Затова е важно детето да бъде оставяно за много кратки периоди от време в началото, тъй като продължителният престой може да разруши усещането и представата му за доверие в мама/тати. Колкото и малко да е то, детето трябва да знае, че отива да поиграе и после родителите му или баба/дядо и други близки хора ще го вземат. За съжаление все още в много градини съветват родителите да оставят децата за цял ден и бързо да тръгват от тях, за да направят самата раздяла по-малко болезнена. Но спестявайки си това време, същите тези родители след това най-често се сблъскват с много трудна адаптация при техните деца.
Вторият важен момент е кога детето остава да спи в градината и дали родителите му го взимат веднага след това. Много възрастни, родители и възпитатели, вярват, че веднъж щом детето е останало в градината за по-дълго време и е заспало там, значи то вече се адаптира добре и може да изкарва цели дни в яслата/градината. Но това не е така. Сънят е повторна раздяла. И веднага след като отвори очи, детето очаква да посрещне близките си хора. Ако тази среща се забави много, това също се превръща в труден момент, често водещ и до трудна адаптация, дори след като всичко в началото е изглеждало добре.

Обикновено родителите се делят на два типа – тези, които са за пускане на децата от рано и смятат, че този вид социализация за тях е много необходима, и тези, които предпочитат да задържат детето възможно по-дълго при себе си? Според теб има ли „идеален“ период за тръгване на детска ясла или градина? 

Не мога да кажа един идеален период от време, който да е подходящ за всички деца, защото много други фактори се различават и те често са определящи за това дали детето е готово да се отдели от родителите си или не. Такива фактори са например историята на социализация на детето (имало ли е досег с други възрастни и деца и какъв точно), колко е социално самото дете (избягва ли контакт с връстници или търси такива), каква подкрепа ще могат да дадат самите родители в даден момент и дали ще бъдат притиснати от други обстоятелства да действат по-бързо ако изчакат още време и други.

Но ще кажа какво съм забелязала в практиката ми. По-малките деца сякаш се адаптират по-лесно и по-бързо. Разбира се има и изключения. Не мога да генерализирам това и да го превърна във факт, но с годините ми е правило впечатление, че по-често е така. От друга страна, при по-големите деца (визирам тези над две-две и половина.) има много повече начини за подкрепа и те самите навлизат в един по-социален аспект от тяхното развитие, в който имат нужда да са заобиколени от връстници.

За мен лично, възрастта между две и три и половина години е най-подходяща за тази промяна. Именно поради причините, които споменах – много начини да се свържем с детето, да окажем подкрепа и то да ни разбира защо го изпращаме там и какво ще се случва с него вътре, както и неговите собствени нужди, на които оттговаряме, когато му позволяваме да се развива в обучителна среда с връстници. А тази среда рядко може да бъде предоставена вкъщи от родителите, които се връщат на работа или от баби и гледачки, които се грижат за базовите потребности на децата, но не могат да осигурят другото. 

Кога може да се каже, че едно дете е адаптирано и докога е необходимо родителите да подпомагат дози процес? Как да го правят от дистанция и в краткото време преди и след детската градина?

Адаптацията трае месеци, а не дни. Това е нещото, което всички ние трябва да проумеем и да помним, за да помагаме на децата по най-добрия начин. Това, че детето не плаче, когато влиза в градината, не означава, че то е адаптирано. Често означава, че е примирено.

За успешната адаптация съдим по поведението на детето през целия ден – какви са разделите с родителите, как прекарва то времето си вътре, спи ли и спи ли добре, храни ли се или отказва храна, много ли е емоционално или пък “непослушно” след градина. Всички тези моменти отразяват цялостното преживяване за детето. Добре е родителите да са нащрек поне в рамките на два-три месеца след пускане на детето на ясла или градина за първи път, както и през първите няколко седмици след промени – например при постъпване на нов учител, при преместване в друга група и т.н.

А как да подкрепят детето?! С много любов. Децата имат нужда от свързване с родителя, макар и символично. Детето трябва да усеща, че не губи, а напротив – че получава дори повече от потърсеното. Гушкането, даването на право на избор или пък игровият подход преди и след градина улесняват адаптацията в пъти. 

Какви притеснения имат майките, защо е трудна за тях раздялата? До каква степен това е оправдано и кога започва да вреди?

Най-честият въпрос към мен е дали тази раздяла се помни от детето и дали може да му създаде травма. Това е основното притеснения за повечето родители. Друго, за което те често се тревожат, е дали детето ще бъде подложено на възпитателни методи, с които те категорично не са съгласни и как да разберат ако това се случи. Притеснението е особено силно за родителите на малки деца, които все още не говорят добре и не могат да разкажат какво преживяват в един техен ден там. 

Тревогите, вкопчването и недоверието на родителите към персонала могат да попречат на адаптацията на детето.

Всички тези тревоги имат своето естествено място в родителството. Не можем да кажем, че са неоправдани, защото всеки родител иска най-доброто за своите деца и е в правото си да го иска. Цялата тази ситуация обаче може да ескалира и наистина да започне да вреди тогава, когато родителите подхождат с пълно недоверие от самото начало, когато привнасят от своите опасения и тревоги към обяснението си за дадено поведение или думи от страна на персонала и когато се вкопчват в детето толкова силно, че не му позволяват да извърви своя път на адаптация. Те буквално я възпират, без да искат това. Без лоши намерения, а с най-добри чувства. 

Доколко децата улавят нашите несигурности и тревоги и как да работим върху тях?

Иска ми се да кажа, че не ги улавят, за да успокоя родителите, но не е така. Децата усещат всичко. На 100%. Сигурна съм, че всеки родител може да си спомни момент от ежедневието си, в който е бил много притеснен, много тревожен, бързащ или под стрес и е видял как точно тогава детето е било “ужасно” (както описват ситуацията самите родители), “непослушно”, буйно, различно. Саморегулацията на детето се развива с годините и преминава първо през ко-регулация. А ко-регулацията е умението на възрастния да съхрани себе си, да запази самообладание и чак тогава да е в помощ и подкрепа на детето, за да го изведе от състояние на афект. 

Децата улавят нашите тревожност и стрес, а за да научим тях да се успокояват, е добре да започнем със саморефлексия и работа върху себе си.

Има много начини да работим върху себе си. Има доста литература на тази тема, бих препоръчала автори като Мадлен Алгафари, Габор Мате и Екхарт Толе. Ако имат време и средства, родителите могат да се обърнат и към психотерапевт, с когото да работят. Аз лично смятам, че всеки човек има нужда от такова себепознание, но най-много родителите. При всички положения обаче, пътят на промяната преминава през саморефлексия и самопознание – да следим как реагираме в различни моменти, кои са нашите “тригъри” или нещата, които отключват страх, гняв, вина и т.н. Едва след това можем съзнателно да вземем решение да се променяме, за да сме в полза на децата ни, но и на нас самите. 

Доколко е важно как говорим за детската градина и яслата? 

Думите за мен имат огромно значение. Ако родителят каже “там е много хубаво”, а детето преживее силно разочарование, това постепенно къса връзката на доверие между тях. Ако обаче говори с факти, така той ще го подготви добре и детето ще отиде в среда, която вече ще е малко по-близка до него, защото ще я е преживяло на думи от безопасната компания на родителя първо. Всички малки деца имат нужда от структура, яснота и последователност. А откровените разговори за градината дават точно това.

Има не една и две истории за майки, които не са сигурни в пускането на детето на ясла и появата на „загадъчни“ болести при децата и отлагане във времето. Имаш ли такъв опит и какво е мнението ти?

На този въпрос лекар би могъл да отговори по-компетентно от мен. Но това, което мога да споделя е, че при всички положения детето ще изгражда колективен имунитет, сблъсквайки се с новата среда, независимо на каква възраст се случва това. Доколкото знам аз от здравни експерти, периодът на масово пускане на децата на ясла или градина съвпада с периода на развитие на имунната система на децата. А от там и страхът на родителите и връзката, която те правят между болестите и адаптацията.
При всички положения обаче, силният стрес и нарушеният сън (често съпътстващ трудната адаптация) водят до по-чести разболявания. Ето защо е още по-важно детето да бъде максимално подкрепяно в този процес, независимо от възрастта му.

Според мен този страх понякога говори за силна тревожност у родителя, която в един момент може да има повече негативни, отколкото положителни страни. Ако едно дете стои вкъщи в компанията на баба например до 5-годишна възраст поради страх от страна на родителите, то това дете е по-скоро ощетено от към развиване на социални умения и не само. Има една възраст, до която вече за мен, като детски психолог, е изключително важно детето да бъде подкрепено и вписано в среда от връстници. И тази възраст е 4 години. 

Има двойки, в които е много трудно постигане на съгласие дали детето е готово да тръгне на ясла/градина или по-добре майката да го гледа до три години. Как се борави с такива ситуации? Доколко е здравословно за семейната динамика майка, която има нужда да се върне на работа и да се социализира в различна роля, да остане по-дълго вкъщи?

Ще отговоря отзад-напред. Не е здравословно. Всеки човек има множество роли – на родител, партньор, професионалист в работата си, приятел, дете, шофьор… мога да изброя още много. И всеки човек сам за себе си трябва да е наясно какво му доставя удоволствие и кои роли го зареждат най-силно, за да им отдава нужното значение. Ако оставането вкъщи с децата не е личен избор, това можем спокойно да го приравним към тормоза или с не толкова силни думи – злоупотреба с този човек, с неговата личност.
Аз вярвам, че баланс може да има (като в някои случаи везната натежава в една посока, а в други – в друга и това е напълно нормално), но решенията са строго индивидуални. В най-добрия случай и в най-здравословната семейна динамика, мъжът и жената заедно взимат тези важни решения, но предварително изговарят собствените си убеждения, вярвания и желания. Без диалог не можем да очакваме, че другият просто ще ни разбере и ще направи това, което бихме искали, но не изказваме на глас- уверено и ясно. Тук опираме до личните граници на всеки човек. Тогава, когато той може да изрази себе си, може и да бъде чут. А дали ще бъде разбран и подкрепен, вече зависи и от другия партньор. Затова решението е в открития диалог и осъзнатото вземане на решение, благодарение на този диалог. 

Има професии, за които дългото отсъствие от средата е пагубно. Съответно има майки, които трябва или искат да се върнат на работа скоро след раждането и съответно изпитват огромни угризения. Какво мислиш ти като детски психолог за много ранното пускане на ясла – например около годинка? 

В никакъв случай не мога да кажа, че толкова ранно пускане на ясла вреди на детето. Както казах, всеки случай е много индивидуален и дори практиката ми показва, че сякаш по-малките деца по-често се адаптират по-бързо и лесно. Разбира се не насърчавам родителите да се впускат в този процес рано само от това съображение. Колкото по-дълго малкото дете е с най-близките си хора, толкова по-добре и за него и за тях като взаимоотношения. Ако обаче от този избор зависи бъдещето на жената, аз лично смятам, че е добре тя да помисли и за себе си, защото детето няма да е винаги малко и зависимо от нея. А и силно вярвам в това, че всяко дете има нужда от щастлива и спокойна майка. Както и баща. Ако двата избора са тези – майката да запази своята роля и позиция като професионалист и да се чувства добре в тази сфера или да остане с детето с още година, две, но след това да се бори с големи професионални предизвикателства и да търси наново себе си (което несъмнено смятам, че би се отразило на нейното спокойствие, а от там и на семейната динамика), тогава бих насочила същата тази жена към първия избор. Но е изключително важно тя да може да подкрепи детето адекватно в процеса на адаптация и въпреки решението си, то да не усеща липса и в никакъв случай да не е косвена жертва от решението. Начини за подкрепа има хиляди, а те идват от безусловната любов на родителите. Тогава всичко останало е поправимо и маловажно. 

Като родители имаме склонност да търсим бързо решения за некомфортни и притесняващи ни ситуации – например по-буйно поведение на детето след градина, по-големи емоции и т.н. Как да разграничим неуспешно адаптиране от нормално поведение и емоции, било то и негативни? Кога е по-добре да се въздържаме от търсене на бързи решения и туширане на ситуацията?

Винаги съветвам родителите да погледнат поведението на детето от всички ъгли, преди да предприемат действие за промяната му. Това е и причината аз самата да не мога да давам едно универсално решение за проблемите. Например понякога зад тръшканията се крие нужда от близост, която не е била удовлетворена. В други ситуации причината е поведението на самия родител, което не е било съответно на психичното развитие на детето и то от своя страна наказва родителя. Преди да кажем дали по-трудното поведение се дължи на трудна адаптация или не, е важно родителите да си отговорят на следните въпроси:

1. „Има ли други промени в ежедневието на детето?“,
2. „Аз, като родител, променил ли съм поведението и изискванията си спрямо него през последните седмици/месеци?“,
3. „По същия начин ли се държи детето ми и през почивните дни, когато не посещава ясла/градина (и при условие, че в тези дни няма други промени, но и не липсва близост от страна на родителите)?,
4. „Детето ми държи ли се по същия начин с други близки хора?“.

Ако на първите въпроси отговорът е „не“, а на последният – „Да“, то има голям шанс причината за това поведение да се крие в адаптацията. Но това не означава непременно много трудна или дори невъзможна адаптация. Дали е такава, зависи от продължителността и интензивността на реакциите на детето. Ако в рамките на 2 до 3 седмици не се забелязва постепенно затихване на протестите, по-лесни раздели с родителя, нормализиране на ежедневието, тогава вече можем да кажем, че нещо не е наред и е най-добре специалист да изслуша цялата история, да я погледне от всички посоки и да каже дали има нужда от някаква промяна и каква би била най-добрата стъпка за детето и неговото семейство.

Ако имаш по-конкретни чудения за процеса на адаптация на детето, Магдалена е разбработила специален оналйн курс “Сигурно начало”, който можеш да намериш тук.