Теорията за динамичното съзряване обяснява кое наше поведение и какво в средата наистина може да травмира децата ни и сваля товара на необоснованата вина след всеки отказ и скарване.

Родителството в 21-ви век е сложна задача. Изисква непрестанно да се адаптираме и към промените около нас, и към бързите промени у детето, да имаме спокойствието всеки път, да сме чувствителни и любопитни към това какво може би иска моето дете. Това, което със сигурност не се изисква, макар понякога да ни изглежда така в социалните мрежи, е да действаме по учебник и перфектно. Тъкмо обратното. Еднократният “провал” и поправката след това е опит, който обогатява и родителят и детето. Сляпото следване на инструкции как се гледат деца често не работи, тъй като всяко дете е уникално със свои собствени нужди и желания, така както и всеки родител е уникален в разбирането за своето собствено родителство. Това което е работило с първото дете, може би няма да е напълно работещо със следващите деца, защото всяко следващо расте в друг контекст и ние трябва да се адаптираме наново. 

Да сме адаптивни е подходът, който наистина върши работа. Това понякога включва неперфектното решение да потърсим помощ за ежедневните задачи, за да намалим нивото на собствения си стрес. Да, понякога детето няма да яде мусаката точно както мама я приготвя, но ще е имало един час повече със спокойната си майка. А това е в пъти по-важно, особено когато става дума за натрупване във времето. Понякога включва и процес на поправяне и честен разговор с детето след като сме викали и сме наказвали. Друг път означава да променим контекста, ако живеем в среда на домашно насилие, да потърсим помощ от разширеното семейство и други близки или специалисти, ако смятаме, че въпреки всичко не успяваме. 

Привързаността на детето няма да бъде необратимо повлияна, ако понякога не действате като по учебник, но е по-вероятно да се повлияе, ако този, който е отговорен за грижите на детето, не се чувства достатъчно добре, живее в насилие, опасности или е на ръба на силите си. Затова, погрижи се първо за себе си и това ще гарантира една вероятно по-добра среда за детето, в която и двамата да развиете потенциала си.

Кое наше поведение със сигурност няма да навреди трайно на детето

Понякога ще викаш. Това е неизбежно. В днешно време “оцеляването” е комплексна задача и тя често включва многообразни роли – на родител, партньор, служител и др. Всичко това покачва нивата на стрес и тревога и е предпоставка невинаги да действаме спрямо очакванията към самите себе си.

Добрата новина е, че детето няма нужда от перфектни родители. Напротив. При отделянето от дома и напускането на перфектната среда, то няма да попадне в перфектен свят и няма да има опита как да се справи с него. Това, което можем да му дадем е варианти как да се справи с несполучливия опит, който понякога може да има.

Ситуации на повишаване на тон, забрани, поставяне на граници, от позицията на дете, будят негативни емоции – тревога, гняв, тъга, фрустрация, но понякога те са необходими, особено в моменти, в които детето предприема опасни стъпки. Създаването на граници, структурирана среда за детето, не водят до травматични преживявания, ако контекстът през останалото време е безопасен.

Когато все пак си изтървеш нервите, има начин да овладееш нещата. В ситуации на повишаване на тон, както родителят, така и детето, често са подвластни на емоцията, която ги е заляла в момента. Добрият родител не е този, който не вика, а този, който поема отговорността, ако е направил нещо нередно и поправя ситуацията. В края на тази статия ти давам един вариант за поправяне.

Мит и реалност за нарушената привързаност и травмите 

Много често след скандал с детето се чудим дали по-скоро сме му навредили или пък сме му помогнали да знае къде са границите и да се научи. В последно време в социалните мрежи е пълно със съдържание на теми позитивно и уважително, понякога до степени на либерално родителство и примери за сресани родители, които никога не викат, а винаги откликват с уважение и разбиране. Изобилства и от съдържание, което може да ни накара да се чувстваме виновни, лоши, провал, без да сме. Социалните мрежи и повърхностното съдържание там са лош съветник. Там всеки може да напише каквото му хрумне и накрая да останеш с впечатление, че щом родителството те изморява и невинаги успяваш да постигнеш онова посипано с приказен прашец усещане, което наблюдаваш в мрежите, то най-вероятно ще създадем преследваща го цял живот травма в привързването. 

Родителството е работа 24/7, без почивен ден, без отпуск и без право на болничен. Не е случайно, че е пълно и със смешни картинки на родители, които опитват да са спокойни и уважителни и накрая “тотално откачат”. Факт, спокойната среда за детето е важна, но също така, еднократният провал не е признак за лоша среда за детето ти. Често спокойна среда за детето означава спокойни възрастни, дори и цената да е неподредена детска стая и измачкани дрехи. 

В практиката си, както и в академичната си кариера, аз с времето открих и се доверих на един модел, който от моя гледна точка доста по-пълно и, вземайки предвид комплексността на съвременния начин на живот, разглежда връзката между ранните години, родителския стил и качеството на емоционалния и социалния живот на човек като възрастен. Този модел не разглежда детето само по себе си, а оценя и средата, в която то расте (както семейната, така и социалната и културната). Не на последно място дава по-детайлно обяснение и оценка на това дали едно дете е травмирано и какви преживявания в ранна възраст могат да са травмиращи.

Нарича се динамичен модел на съзряване. Привързаността спрямо този модел е сложна система от поведения и стратегии, които човек изгражда през целия си живот и чрез които се адаптира към това, което му се случва. Патриция Критенден, психолог и създател на модела, ни помага да разгледаме връзката между родителите и децата, както и моделите на поведение, които следват от това, не като нещо завършено, а като процес. Този процес се състои от взаимодействието между естествените ни механизми за привързване, средата ни и индивидуалния опит. В общи линии нашите заучени реакции и поведение, както при бебе, така и при възрастен, се активират, когато изпитваме дискомфорт или се чувстваме заплашени.

Моделът разглежда  по какъв начин човек обработва информацията за това “Какво аз усещам?” и “Какво реално се случва?”. Страхът, възбудата, предусещане за опасност са полезни елементи, които са помогнали за оцеляването на човешкия вид. Ако усещаме тревога в ситуация, която наистина ни застрашава, това е баланс между външните обстоятелства и вътрешните усещания. Ако усещаме силна тревога в ситуация, която обективно не ни заплашва, но ,например, си спомняме предишен наш негативен опит в подобна ситуация и това ни кара да действане на база миналия опит, а не настоящата ситуация, то ние не успяваме да действаме достатъчно адаптивни към настоящето. С други думи не постигаме в настоящето баланс между външната и вътрешна информация. 

Спрямо този модел, дори детето да е преживяло стресова ситуация, която да има потенциал на психологическа травма (което както ще видиш по-долу далеч не е толкова проста задача), е възможно то да се реорганизира и да успее да се адаптира към тези промени, след като контекстът се подобри и детето не се чувства заплашено или в опасност. То ще има няколко прозореца, в които би могло да възстанови баланса с подкрепа от средата (родител, учител и др.). Около 6-7 години детето разширява своите социални роли и контекста на взаимоотношения, в които попада. После в юношеството привързаността започва да включва и стратегии за създаване на интимни партньорски взаимоотношения. Когато детето стане родител, заедно с развитието на способността за родителската рефлексия, вече като родител, човек може да погледне от друг поглед на събитията от детството си.

Адаптивен родител и предсказуема среда от ранно детство са ключови

Има три неща, които е важно да запомниш за запазването на здравословна и балансирана привързаност у детето. 

Първо –  да реагираш предсказуемо. Изследванията показват, че нивата на стрес у бебета, които знаят, че майка им ще откликне на плача им в рамките на 30 секунди, са по-ниски. Важи и за различни ситуации, когато детето е по-голямо. Второ – адаптирай се към развитието на детето. Това означава да му даваш възможност и да поощряваш да изследва света и упражянва свободно новите си умения, доколкото безопасността позволява, разбира се, да бърка и да се поправя. Това учи на самостоятелност и саморегулация. Внимавай да не го свръхпредпазваш, защото ще получиш обратен ефект. Трето – създай предвидима среда и адаптирай правилата към развитието на детето.

В детството правила, които създават структура и придвидимост за това какво се очаква от детето, му помагат то да предвиди реакцията на околните и техните очаквания. Адаптивността на родителя в случая означава в порастването да включва нови елементи в тази структура или да се предоговорят вече съществуващи правила.

С порастването структурираната среда, разбира се, с оглед интересите и индивидуалността на детето, която е за детето ясна и очаквана, се възприема като безопасна. Това помага на детето да запази увереност в себе си, да е наясно кога и как ще реагира родителят на неговото поведение. Какво не обича мама, какво предпочита татко? Това му дава сигурност, че действа правилно и му позволява да развие умението си за регулация.

Какво в нас и средата може наистина да травмира детето ни

Еднократни епизоди на проблемна комуникация и караници с детето не водят задължително до трудности с регулацията и привързаността на детето в бъдеще. Колкото и прекрасен да е един родител, все пак има събития, които повишават риска от поява на емоционални или поведенчески трудности у детето и трябва да се вземат под внимание. 

Вече има многобройни научни доказателства за връзката между така наречените неблагорпиятни преживявания в детството (аdversity childhood еxperiences) и влиянието им през целия живот. Тук става дума за израстване в среда на непрестанно неглижиране (емоционално и физическо), среда на насилие (емоционално, физическо и сексуално), живот в среда на домашно насилие, съжителстване с родител, зависим от психоактивни вещества или с тежки психични проблеми (включително следродилна депресия), загуба на родител или лишаване от свобода на родител.

Неструктурираната и непредвидима за детето среда също може дълготрайно да се отрази върху механизмите на саморегулация и привързване. Това е среда, която не позволява да има ясна логическа подредба за каузалността в събитията: при кое мое поведение ще бъда успокоен и ще откликнат на сигналите ми? Например при едно и също поведение детето да получава различна реакция у възрастния, която да е заплашителна или крайно неглижираща към детето. Детето е в силна емоция, поради някаква ситуация (ядосан е, че е време за сън, не иска или иска нещо), всеки път без последователност ние реагираме различно на емоцията му. Веднъж го неглижираме до крайна степен и сме груби. Друг път реагираме без емоции или има пълна липса на реакция.  Оставяме го да прави каквото си знае. Трети път преди да е направило каквото и да е, го заплашваме. Четвърти път привидно се смеем на ситуацията, стискайки зъби от безсилие. Тези ситуации на ежедневно ниво могат да бъдат избегнати през създаване на структура или ясно обяснение, когато нещата се променят или не са такива, каквото детето е очаквало. В такъв момент е важно първо за себе си, а после и с детето, да дадем отговори защо днес реагирам по-гневно на твоето поведение, дали съм изморена и стресирана от работа, дали пък има общо с моето детство.  

Всеки от споменатите фактори е силна предпоставка, но не води задължително до травма в привързаността. Капацитетът за адаптиране, осмисляне на ситуациите и родителска рефлексивна функция са сред факторите, които действат защитно и подпомагат преминаването през сложни и тежки семейни събития. Защото родителят не може да предпази детето от всички беди. Това, което може да направи, е да му помогне да премине през тях. 

Както видяхме, да повредиш трайно и непоправимо способостта на детето да се привързва и регулира поведението си с няколко навиквания, е трудна задача. А да се адаптираш и да промениш малки неща в ежедневието, средата и начина си на реакция, не чак толкова. Ето какво можеш да опиташ още следващия път, когато все пак се стигне до онзи момент на провал – виковете. Когато детето е под силна емоция, съществува вероятност то да не разбере напълно защо това се е случило. Затова успокой първо себе си, а след това и детето, и се опитай да разбереш и да обясниш защо си постъпила така. Най-лесният начин е да си отговориш какво в теб предизвика реакцията ти. Опитай с тези въпроси: Изморена и притеснена ли съм? Имах други очаквания ли? Детето нещо опасно ли правеше? Какво точно направи детето, което ме разгневи и защо? Как се чувствах в този момент? Как може би се е почувствало детето? Можеш да споделиш съвсем спокойно до какво си стигнала с детето. Така ще помогнеш и на него от една страна – да разбере, че другите хора имат различни от неговите емоции и интереси – “нещо, което аз смятам за забавно, мама може да сметне за опасно”, от друга – то успява да си обясни причинно-следствената връзка между събития и разбира какво се очаква от него. Не забравяй – ти учиш детето и можеш да моделираш поведението му като му даваш пример. А да го научиш да осмисля какво е направило и да намира нови стратегии в крайна сметка е доста полезно умение, не мислиш ли? 

Източници

CRITTENDEN P. M., 2002. Attachment, information processing, and psychiatric disorder. World psychiatry : official journal of the World Psychiatric Association (WPA), vol. 1, no. 2, pp. 72–75.

CRITTENDEN, P. M., HELLER, M. B., 2017. The Roots of Chronic Posttraumatic Stress Disorder: Childhood Trauma, Information Processing, and Self-protective Strategies. Chronic stress (Thousand Oaks, Calif.), no. 1, 2470547016682965. Available from: https://doi.org/10.1177/2470547016682965

CRITTENDEN, P. M., KULBOTTEN, G. R., 2007. Familial contributions to ADHD: An attachment perspective. Tidsskrift for Norsk Psykologforening, vol. 44, no. 10, pp. 1220–1229.

CRITTENDEN, P. M., LANDINI, A., SPIEKER, S. J., 2021. Staying alive: A 21st century agenda for mental health, child protection and forensic services. Human Systems, vol. 1, no. 1, pp. 29-51. Available from: https://doi.org/10.1177/26344041211007831

CRITTENDEN, P., 2015. Raising Parents: Attachment, Representation, and Treatment (2nd ed.). Routledge. Available from: https://doi.org/10.4324/9781315726069

FARNFIELD, S., STOKOWY, M., 2014. The Dynamic-Maturational Model (DMM) of attachment. In P. Holmes & S. Farnfield (Eds.), The Routledge handbook of attachment: Theory, pp. 49–72. Routledge/Taylor & Francis Group

THOMAS, E. A., MARTIN J. A. (1976). Analyses of parent-infant interaction. Psychological Review, 83(2), 141–156. https://doi.org/10.1037/0033-295X.83.2.141