Едно много лично осъзнаване за поставянето на граници като израз на любов към децата, но и към себе си, и откъде да вземем ресурс да го правим
Сещате ли се за онзи понеделнишки баланс между умората от уикенда и свежото усещане за ново начало, а малчуганите вече са по предназначените им места? Аз съм там днес. А след неделно-понеделничния си нещо като срив стигнах до едно осъзнаване, което може би ще докосне още някоя мама точно в момента, в който има нужда от него.
Уикендът с детето беше… да кажем, предизвикателен. Планини от пране, дом в състояние на следбойна разруха, бащата – зает с друга адженда, а детето – с неизчерпаем ентусиазъм и нужда от внимание. Все пак цяла седмица е чакало този миг. Аз, по средата на този хаос от всички „трябва“, избрах най-лошото възможно решение – да се опитам да направя всичко наведнъж. И, разбира се, не се получи. Резултатът беше предвидим – умора, вина, разочарование от себе си и онзи гняв, който опитвам да преглътна след поредното детско тръшкане, защото „не може да си отглеждаме вкъщи лисиче“. Тази сутрин, натоварена с целия този коктейл от мисли и емоции, оставям дъщеря си в градината – все така мрънкаща за лисичето. Затварям с облекчение вратата и наблюдавам как в следващия миг настроението ѝ се променя напълно: усмивка, възторг, весели разговори с децата. И аз стоя там, между облекчение и безсилие, чудейки се да се смея ли, да плача ли.
„Хайде, пътят е твой!“ – дочувам зад гърба си.
Отнема ми няколко секунди, за да преведа от английски и да осъзная, че някой родител, усмихнат и спокоен, ме приканва да вървим към паркинга заедно. По пътя водим от онези малки разговори, които изненадващо се оказват големи. Сякаш прочел мислите ми, той сподели колко сходен бил техният уикенд – шум, капризи, умора. И накрая каза нещо, което остана да кънти в мен:
„Имам чувството, че отделяме твърде много внимание, а те знаят това и го очакват. И когато не можем – ни се сърдят.“
По-късно, на път за вкъщи, продължих да преживявам думите му. Осъзнах, че сама съм се вкарала в капана на собствените си дефицити. Не се разстройвам от това, че детето ми се ядосва, а от това, че не уважава границите ми. Но как да ги уважава, когато аз самата не съм ги поставила ясно? Как да спре навреме, когато съм ѝ показала, че съм налична до безкрай? Как някой друг да зачете моите граници, ако аз самата не го правя? Истината е, че понякога търсим собствената си стойност в тяхното одобрение – в усмивката, в прегръдката, в радостта им. Защото някъде дълбоко в нас живее едно малко момиченце – със своите страхове, неудовлетворени желания и потиснати емоции.
За да бъдем добри родители, не е необходимо да поддържаме идеалистичния образ – винаги откликващи, винаги на разположение. Това звучи благородно, но в дългосрочен план не е здравословно нито за нас, нито за децата. Да си голям не означава да си съвършен, а да си съзнателен. Означава да разбираш собствените си граници, да се наблюдаваш и да ги поставяш навреме. И да разбираш, че поставянето на граници е здрава форма на любов.
И когато това вътрешно дете реагира на емоциите на нашите истински деца, се раждат конфликтите, вината и онова усещане за безпомощност, което ни облива след всеки изблик. А понеже сме привързали чувството си за лична стойност към поведението и реакциите на детето, приемаме тази вина и безпомощност като личен провал.
Но за да бъдем добри родители, не е необходимо да поддържаме идеалистичния образ – винаги откликващи, винаги на разположение. Това звучи благородно, но в дългосрочен план не е здравословно нито за нас, нито за тях. Когато децата растат в свят, в който всичко им откликва мигновено, те свикват да очакват същото и като възрастни – в приятелствата, във връзките си, в работата. Липсата на граници и реални ограничения ги лишава от възможността да се сблъскат с фрустрацията, а тя е най-естествената почва за израстване. И всъщност, едно от най-фрустриращите неща за един отдаден родител е именно това – да постави граници. Защото границите често се усещат като отказ от любов, а всъщност са нейната най-здрава форма – онази, която учи на уважение и устойчивост.
И за нас, като личности, не е добре да пренебрегваме себе си, нуждите и стремежите си в името на „безоблачни мигове“ за децата. Не малко родители, които са се отдали изцяло на тях, се губят, когато настъпи моментът децата да поемат по своя път. А всъщност тогава идва времето за двойна наслада – веднъж да изградим собствено пространство, удовлетворяващо и пълноценно според нашите нужди и копнежи, и втори път – да се радваме на свободния полет на порасналите деца. Фрустрацията и ограниченията, поставени в здравословни граници и под грижовен контрол, са най-благодатната основа за учене – както на децата, така и на нас самите. Те ни учат на търпение, на адаптация, на способността да живеем в реалността с цялата ѝ пъстрота и несъвършенства. И ето тук идва големият урок – онзи, който не учим от книги, а от собствените си падания. Да си голям не означава да си съвършен, а да си съзнателен. Да спреш в момента, в който вътрешното ти дете иска да отвърне на емоцията с емоция. Да си дадеш време – дъх, пространство, малка пауза между действието и реакцията.
Когато ние поставим граници, всъщност учим децата как изглежда самоуважението. Когато ги комуникираме ясно – им показваме, че близостта не изключва личното пространство. А когато не реагираме от мястото на нараненото си вътрешно дете, а от позицията на осъзнатия възрастен – им даваме най-ценния пример за това „какво е да си голям“. Децата ни копират повече, отколкото осъзнаваме. В техните изблици често се отразяват нашите собствени рани. Затова, когато нещо натисне горещите ни бутони, нека не търсим причината в тях, а да се вгледаме в себе си – защото може би това, което ни наранява, е просто нашата уязвимост, излязла на повърхността чрез тях. И тогава, вместо да ги поправяме, ще започнем да лекуваме. Първо себе си. После връзката. А накрая – и света, който те ще наследят. И нека не забравяме – никой не е сам в тези предизвикателства. Родителството няма пол, възраст или националност. Всички ние, които носим тази роля, се лутаме между обич и безсилие, между граници и отдаденост. За мен беше удивително и вдъхновяващо, като човек, който активно работи с майки и майчински общности, да получа разбиране и подкрепа именно от баща – испанец, от друга култура, с други порядки, но все пак човек, родител. И може би именно в този момент осъзнах, че родителството е универсален език – по-дълбок от култура, произход или пол.
Нека не забравяме, че никой не е сам в родителските предизвикателства. Родителството няма пол, възраст или националност. Всички ние, които носим тази роля, се лутаме между обич и безсилие, между граници и отдаденост.
Всички говорим с еднакви думи: грижа, търпение, страх, обич. И може би точно в това е магията – че въпреки разликите, дълбоко в себе си, всички вървим по един и същи път – растем заедно с децата си.
За автора:
Мария е коуч, обучител и майка на дъщеричка. Специализирала е организационна психология, сертифицирана е в програма, акредитирана от Международната коучинг федерация (ICF). Работи като консултант с фондация “Мама има работа”.
