Как да не се разкъсваме между ролите на майка и професионалист

Психолог с дългогодишен опит в човешките ресурси дава насоки за откриване на баланса според собствените нужди и мярка

Когато добавим “майка” към списъка си със звания и почести, целият ни свят добива нови нюанси. Съвсем естествено се променя и усещането ни за собствената ни стойност в професионален план, и разбирането ни за стойностно в най-широк смисъл. Неотдавна разгледахме несигурностите, търсенията и нуждата от пренастройка, породени от завръщането на работа след майчинството. Но истината е, че със завръщането ни предизвикателствата не спират. Започва разкъсващата вина между децата и работните процеси. Гарнира се с преумората от опитите да огреем навсякъде. Натрупва се изтощение, неудоволетвореност, конфликти – вътрешни и външни. Търсенето ни на прословутия модерен баланс между ролята на майка, съпруга и професионалист, и това да си просто ЧОВЕК от време на време, е процес, изискващ немалко осъзнатост и внимание. 

По тези и още теми си говорим с Олга Чакърова, психолог с дългогодишен опит в човешки ресурси и майка на две деца. Преди да се завърне към истинската си страст – психологическото консултиране, Олга прекарва няколко години в кариерното консултиране на хора с увреждания във Франция, а след това на различни позиции в сферата на човешки ресурси в България, и преминава през собствената си голяма трансформация, в опита да съчетае и да се намести комфортно във всичките си роли, след като става и майка. 

Как ролята на майка променя усещането за собствена стойност в професионален план? Доколко това усещане идва от собствени очаквания и доколко от обществената норма и външните очаквания? 

Едно от сериозните предизвикателства пред съвременната жена е лимитираният прозорец – ограниченото време, с което тя разполага, за да построи и уреди живота си. Между 25 и 35-40 години тя трябва да е завършила своето образование, да е намерила своя професионален път,  да работи по специалността си, да гради репутация и изкачва йерархичните стъпала или да гради своя бизнес. В същия момент тя трябва да намери подходящия за себе си партньор, да се установи, да роди дете или деца, да ги отглежда,  да им бъде отдадена и да се грижи за цялото семейство. Този период преминава изключително бързо и понякога няма предвидимост на събитията. 

Всичко това звучи като клише, но е една от най-силно изразените норми в нашето общество.  

В България е прието една майка да гледа децата си в продължение на две години – от тяхното раждане до навършване на 2г. През това време тя официално не работи (тече трудов стаж, но се счита, че не трупа и развива професионалните си умения). Ако има две деца, с две майчинства от по две години, то математически погледнато, разполага със сравнително ограничено време, в което да се посвети на своята кариера. В даден момент става още по-трудно, тъй като въпросът за възрастта, макар и не открито поставен,  може да се окаже пречка за развитието в корпоративния свят или за преминаването към ръководна позиция. 

Разбирането, че до около 40-45-годишна възраст, каквото е изградено трябва да бъде надградено,  е общоприето. Това създава изключително голямо напрежение и натиск върху жените, които искат да градят кариера, докато отглеждат малките си деца. Те буквално трябва да мислят как да подредят нещата стратегически така, че да не пропуснат възможността за професионално израстване, но и да имат време да се посветят на семейството си. 

Ограниченият времеви прозорец и обществените очаквания към майките създават голям натиск върху жените, които искат да градят кариера, докато отглеждат малките си деца. Самите жени силно се припознават в тези “норми” и насочват тези очаквания към себе си. Гмуркат се в безкраен списък от изисквания и започват да претеглят и отмятат дали притежават всичко изброено. Тук терминът “очаквания” няма общо с желанията, които за всеки са индивидуални, а по-скоро с факта, че жената приема тази обществени зададености като свой дълг и се стреми да ги достигне. Затова поставянето на собствените нужди и потребности в центъра е изключително важно, за да измести фокусът от изкушението за постоянно сравнение и съпоставяне с изградени образи, които не отговарят на реалността.

Жената днес трябва да е майка, при това компетентна и отдадена (да поставя децата си на първо място). Тя трябва да работи,  но не само да взима заплата, а да има кариера (да бъде амбициозна,  упорита, да иска да се развива и да го прави). Тя трябва и да се грижи за себе си – да поддържа добра физическа форма,  да изглежда добре, да се храни здравословно. Също и да поддържа дома, да готви (здравословно), да създава домашен уют.

В това отношение социалните медии не помагат – натъкваме се на прекалено голям брой образи на жени – дали истински или не, които изпращат към нас послания за съвършенство и успех, за „мултитаскинг“ и дисциплина, за несекваща енергия, която ги води към успешно съчетаване на всички техни женски роли.  Тук терминът “очаквания” няма общо с желанията, които за всеки са индивидуални, а по-скоро с факта, че жената приема тази обществени зададености като свой дълг и се стреми да ги достигне.

Това обаче създава изключително голямо усещане за дискомфорт, дори бих казала за дисонанс. Очакването да сме „като“, системното сравняване се отразяват по много негативен начин и постигат обратен ефект и чувство за недостатъчност: „това аз няма как да го постигна“, „това не е за мен“, или “вече съм майка, не притежавам същите професионални умения като преди”. 

Стремейки се да покрие обществените норми, жената има склонност да занижи своята себеоценка, особено когато става въпрос за професионалната компетентност. В този смисъл поставянето на собствените нужди и потребности в центъра е изключително важно, за да измести фокусът от изкушението за постоянно сравнение и съпоставяне с изградени образи, които не отговарят на реалността. Това упражнение не е лесно и няма да се получи от първия път, а с осъзната промяна на собствените нагласи чрез вглеждане навътре в себе си.  

Съществува ли баланс между работа и личен живот? И това баланс и избор между какво и какво е всъщност в живота на една майка? 

В последните години много се говори за баланс между личен и професионален живот. Това е нещо положително, защото насочва вниманието върху идеята, че хората не живеят основно за да работят,  а обратното – работят за да имат по-добър живот/качество на живот. Въпреки това, и отново чрез вектора на социалните медии, понятието баланс често се разглежда като статус, признак на успешно воден живот. Ако го имаш си успял, ако го нямаш, не си. 

От идеята за стремеж към равновесие, към хармония, фокусът сякаш се измества върху това да се материализира концепцията за баланс, за да се провери след това дали го притежаваме или не. 

Както преследването на щастието, сега преследваме и баланс. 

Но както и при щастието, дефиницията за баланс не е една и за всеки човек тя има различен смисъл и нюанс. Това, което балансът не е, е математическа формула. Не е 50 на 50, нито от гледна точка на време, нито от гледна точка на ресурс. 

Ако вземем за пример днешната ни тема за съвместяването на отглеждане на деца и кариера,  не можем да го разглеждаме като: половината ми време е за децата, а другата половина- за работата. Защото няма 8-17ч нито за едното, нито за другото. 

Често чуваме жени да казват, в края на работния ден “сега отивам да карам втора смяна”. Това реферира към очакванията, за които вече споменахме, че жената работи цял ден, а след това да се прибира и поема управлението на домакинството и цялото семейство. В действителност няма разделение между двете. Жената, работейки, не спира да се грижи за децата си и да мисли за тях. Тя не си изключва мозъка, за да се настрои на вълна работа, а после пак да се превключи. 

Преди няколко месеца присъствах на корпоративно събитие, на което фокус бяха жените, успели в технологичната индустрия. Идеята беше те да разкажат от първо лице как са постигнали своя успех и през какви трудности и възможности са преминали. 

Повечето от тях споделиха, че кариерното им развитие не е било лесно, че са положили много усилия и са работили здраво, често извън нормираното работно време, често учейки допълнително и отдавайки много от времето си на дадения проект или работа си. Всички тези жени обичат работата си и разказите им бяха автентични. Но отвъд ентусиазма и възхищението за техните успехи, възниква въпросът за цената, която са платили за този успех. 

Това са хора от реалния живот, жени, които познавам, и с които работя, а не онзи изграден образ от Instagram или LinkedIn.

И те всички споделиха, че е било трудно, и че в този си път им се е наложило да отместят фокус от другите важни неща в живота си.

Това са конкретни примери как едно нещо е успешно за сметка на друго, и как този успех, който също е много субективно понятие, може да се постигне, но понякога чрез компромис. 

В действителност не познавам жена, която работи и има деца, и която да каже „лесно ми е“. Познавам успешни жени, които са дали предимство на своето кариерно развитие, и които са разполагали със солидна подкрепа в отглеждането на техните деца. Да, те не са взимали болнични, защото са делегирали грижата за децата на друг. Също така са имали възможност да поемат работа по допълнителни проекти, да остават извън работно време или да предприемат бизнес пътувания. Това не означава, че не са се тревожели за децата си или не са искали да бъдат с тях. Но това също така означава, че са си дали средствата да достигнат компромис, съответно да постигнат известен баланс в съчетаването на ролите си. Но ето, че не са го правели сами, а са разполагали с допълнителен ресурс.

Едновременно с това, не е необходимо всичко да бъде на всяка цена. Прекаленото форсиране всичко да се случи по определен начин може да предизвика обратен ефект на неуспех и да доведе до усещане за неудовлетвореност.  

Балансът не е съвкупност от елементи, които трябва да притежаваме, за да докажем, че пасваме на един идеален образ. Стремежът към баланс за всеки носи различно значение, пречупено през субективната призма на ценности, потребности и нужди. 

Балансът не е и понятие с критерии замръзнали във времето, а способност за гъвкавост и адаптиране спрямо ситуацията и приоритетите в момента. Постигането на баланс не е самоцел, а по-скоро средство, което ще повиши усещането за удовлетвореност, спокойствие и вътрешен мир. И това е възможно да се случи когато спрем да бъдем подвластни на догмата на перфектността и идеята за съвършената жена и майка. 

В някои моменти ще отдаваме важност на определени неща, за да постигнем дадена цел (лична, семейна, професионална). В някои моменти ще осъзнаем, че се стремим към неща, които може би вече не са ни потребни и не се вписват в житейския ни път.

Постигането на баланс не е самоцел, а по-скоро средство, което ще повиши усещането за удовлетвореност, спокойствие и вътрешен мир. И това е възможно да се случи, когато спрем да бъдем подвластни на догмата на перфектността и идеята за съвършената жена и майка. 

Кои вътрешни конфликти са най-силно изразени: майка – професионалист, или нещо по-дълбоко?

Би било ограничаващо да разглеждаме само майка – професионалист, защото отвъд тези роли, жената съчетава в себе си много други такива (съпруга, дъщеря, приятелка, колега).

Вътрешният конфликт се поражда от усещането за невъзможност да се съвместят тези роли. Това е така, не защото те са взаимно изключващи се, а защото, нагърбвайки се с всички тях и опитвайки се да ги изпълнява като норматив, жената сякаш тръгва по един път, в който е сама. 

Представите, че жената може и трябва да се справя с всичко без помощ, и че това е норма, трябва да се променят. Те са подвеждащи и несправедливи. Жената не е сам воин и това не е норма. За да бъде успешна и да може да води всички свои битки, тя има нужда от подкрепа и присъствие, чисто физически, на други човешки същества.  

Тя трябва да може да разчита, че при нужда има към кого да се обърне и че този някой ще поеме свой дял от функциите така, че тя да свърши това, с каквото се е захванала. От друга страна тя има нужда и да разполага с време, в което да се отдава на всички тези роли без да има усещането, че ощетява себе си или другите около нея. 

Трудностите възникват тогава, когато жената живее с усещането, че е длъжна сама да се справя, защото в противен случай това ще отнеме от стойността и, ще означава, че не е достатъчно способна. 

В опита да сме навсякъде и живеейки с това усещане, често се стига до огромно изтощение. Какви са най-често срещаните невидими признаци на психологическо изтощение, които жените игнорират в името на това да се справят?

Тялото и умът са неразривно свързани и когато умът е претоварен, това често приема израз във физическа форма. Тялото започва да изпраща на ума различни сигнали, за да го подсети да забави темпото, да намали, да си почине и да се презареди. При изтощението има силно развита психосоматика – появяват се болежки, неразположения, леки здравни проблеми, които на пръв поглед нямат обяснение или изглеждат маловажни, несвързани с настоящото душевно състояние на жената.  

Те често остават за дълго време незабелязани. Колкото повече биват игнорирани симптомите, толкова повече се засилват или умножават. Това е бавен процес, който може да се случи в продължение на месеци. В даден момент може да се стигне до разболяване или неразположение, което да принуди човека временно да спре дейностите си, докато се възстанови. 

Тук също често не сме способни да разпознаваме симптомите. Това, което определяме като обикновено разболяване/грип/вирус, всъщност е сигнал, че тялото изтощава ресурса си и че му е необходима почивка и презареждане. А много често това, което правим, е набързо да закрепим положението и да се опитаме да оздравеем между другите задачи.

Полезна стратегия в случая е да се научим да разпознаваме признаците на умората и претоварването преди да се стигне до изтощение, от което възстановяването е по-трудно. Това може да се случи, когато опознаем достатъчно добре собственото си тяло и ресурсите, с които то разполага, за да посреща ежедневното натоварване. 

В книгата си “Когато тялото казва Не”, Габор Мате разглежда в дълбочина влиянието на скрития стрес върху здравето, изхождайки от идеята, че потиснатите емоции предизвикват стрес, който може да провокира заболяване. 

Друг невидим признак на изтощение, за който много жени говорят, е така наречената “мозъчна мъгла” (brain fog). Този термин не е медицинска диагноза, а описва състояния свързани със загуба на фокус, способност на концентрация, загуба на памет в определени моменти. Това е усещането, че мисловният процес не върви гладко, мислите пропускат и се смесват и това поражда вътрешен дискомфорт без жената да може да сложи точни думи върху състоянието си. 

Психическото натоварване, което произтича от прекалено многото ежедневни задачи, ангажименти, недоспиване, с които жената се бори, за да “се справи”, може в даден момент да доведе до по-сериозни последствия като усещане за крайно изтощение и прегаряне. Точно за това е много важно жената да се научи да разпознава тези признаци не като нещо нормално, а като малки аларми, които се включват за да дадат знак, че нещо не е наред.

Нормализирането на ефекта от стреса води до погрешното вярване, че “всички” живеят под стрес, и това е състояние, на което повечето хора не обръщат внимание. В действителност, както при болката, всеки човек има различен праг на търпимост и всеки развива различни механизми за справяне, били те осъзнати или неосъзнати. Тук въпросът не е колко стрес има жената, а какъв ресурс има за да се справи с него. Тоест фокусът не е върху количествения измерител (х на брой ангажименти, задачи ), а върху способността да посрещне този стрес без това да повлиява на нейното физическо и психично здраве. Това е индивидуално при всеки човек и не може да се нормира. В този смисъл сравняването с другите оказва силно негативен ефект защото не носи успокоение, а задълбочава усещането,  че “нещо не е наред”, като същевременно пречи на жената да сподели и да потърси решение. 

Кои емоции най-често биват потиснати от работещите майки – и какво се случва, когато останат неизказани?

Често жените говорят за чувството за вина, за неудовлетвореност, за усещането, че не се справят.

Тези емоции остават неизказани, защото са пряко обвързани с онзи идеален образ на всичко можещата майка и жена. Те са породени от силно изразен вътрешен критик, който заглушава признанията за успехите и подчертава неспособността на жената да отговори на зададения стандарт. 

Когато негативните емоции надделеят, те преливат, търсят начин да бъдат изказани и това може да се изрази по различни начини. От едната страна чрез физическото състояние. От друга страна, потиснатите емоции водят до нови такива, по-силни и трудни за овладяване – гняв, обида, тъга…Последствията са, че те  могат да се обърнат както срещу самия човек, така и срещу хората около него – партньор,  родители, приятели, деца…и това още повече да задълбочи вътрешния конфликт като породи усещане, че човекът не е разбран, оценен, подкрепян.

А това на свой ред може да доведе до ниска себеоценка, състояния на изолиране/отдръпване от другите,  затваряне в себе си.

Да искаме да бъдем по-добри, по-успешни, по-ефективни само по себе си не е нещо лошо. Това е признак на стремеж за подобряване и себе усъвършенстване. Превръща се в проблем обаче, когато вместо да отчитаме своя напредък и успехи, ние се критикуваме и самообвиняваме, че не сме достатъчно добри. 

Вътрешният критик е може би най-силният враг, който човек е способен да създаде срещу себе си. Да се научим да различаваме обективното от онзи вътрешен глас, чиято функция е само и единствено да ни саботира – “не се справяш достатъчно добре, не си “като”, виж другите колко повече постигат” и т.н..

В този момент е много важно и да се намерят съмишленици – хора, които разбират жената и това, през което преминава без да го омаловажават или осъждат. Не е задължително това да бъдат близки хора, дори напротив. Понякога е по-лесно да се сподели с непознати или хора от по-далечно обкръжение, но които да са преминали през подобни ситуации и могат да идентифицират трудностите като сходни със своите (все повече се създават общности и пространства за жени, целящи взаимопомощ и подкрепа).

Давайки гласност на чувствата и намирайки пространство за споделяне с правилните хора, може да намали значително тревожността и стреса, породени от прекалено високите очаквания към себе си. Установяването на факта, че “има и други като мен” и “не съм сама”, позволява приобщаването към хора със сходни ситуация и отдалечаването от образа на идеална майка и жена (който първоначално е породил този вътрешен конфликт).

В допълнение, подкрепа от специалисти също има голяма добавена стойност.  Дали ще бъде психолог, коуч, кариерен консултант, зависи от индивидуалните нужди, и може в голяма степен да помогне с работа върху вярвания, убеждения както и с изясняването на личните и професионални цели. 

Какво може да направи жена, която няма система за подкрепа, а иска да се развива професионално? 

Още от детството сме обградени от модели, които “задават тона” на поведение и формират представата за това кое е правилно и кое не, как да се държим, какво да правим, за да сме “добри”, “успешни” и т.н. 

Личността се изгражда и съдържа в себе си цял арсенал от вярвания и нагласи, които се затвърждават с преминаването към статута на възрастен. Понякога тези вярвания (за себе си, за света) могат да бъдат ограничаващи и да пречат на личностното развитие. Например: “ако си майка, трябва да си всеотдайна и не можеш да работиш или да градиш кариера”, е едно от тях. 

Понякога тези вярвания са много силно изразени в личния кръг на жената и я възпрепятстват да изрази своите желания, защото не среща разбиране и подкрепа. В други случаи самата жена си налага ограничения, чувствайки, че ако се отдаде на своето професионално развитие, това означава, че ще пренебрегне децата си. 

Сякаш деца и кариера са понятия в крайностите на една линия и между тях няма пресечена точка. 

Работата с идентифицирането на ограничаващите вярвания и нагласи е важна част от личностното развитие. Тук е много важно да сме честни със себе си и да формулираме кои са нашите пречки. Не мога да го направя защото “не се прави така”, “не може и деца да се гледат и да се гради кариера”, е много различно от  “защото не разполагам с достатъчно ресурс да го направя” (нямам допълнителна помощ, подкрепа и т.н.). 

В единия случай е в ход ограничаващото вярване “не се прави, не можеш да го направиш”, което има пряко влияние върху самооценката, и жената клони към идеята, че не е способна да се справи. В другия случай става въпрос за това да се намери начин тя да си осигури подкрепа и помощ, за да изпълни своята цел. 

Когато се идентифицират вътрешните пречки, тогава може да се работи над тяхното постепенно отстраняване и да се изяснят целите, така че да преминем от “искам да работя, но няма как да стане “ към “искам да работя и търся решения как да стане”. 

Тогава като втора стъпка идва логистичната част. С какви ресурси разполагам – как трябва да е организиран работния ми ден, за да мога са се грижа за децата си? Имам ли помощ от други хора при грижата за децата (партньорът може ли да поеме част от тази грижа, или някой друг доверен човек).

Ако жената не разполага със система за подкрепа, то може да се мисли какъв тип работа би съответствал на нейната ситуация. Възможно ли е да е непълен работен ден, или по-гъвкава форма, позволяваща плаващо работно време или работа от вкъщи. 

Как една майка може да започне да възстановява своята  вътрешна връзка със себе си?

Когато проведе честен и открит разговор със себе си. За нещата, които са важни за нея, в този определен момент от живота ѝ, а не по принцип, в един мечтан живот. 

Този процес може да бъде труден и болезнен, защото, разкривайки пред себе си своите нужди и потребности, може да се наложи да се раздели с някои свои идеали или желания. 

Но ако те вече не работят за нея, а носят повече негативи – напрежение,  стрес, вина, то раздялата с тях ще открие пространство и възможности за успокояване на духа и ума, а какво по-ценно от това. 

Да пуснем нещо, да “разтоварим” емоционалния си багаж и да си дадем ясна сметка за собствените възможности и граници (колко мога и колко искам да поема или дам), е признак на емоционална зрялост и вътрешна сила, а не на слабост. Да скъсаме връзката с образа на идеалната жена ще помогне да възстановим връзката със себе си. Това безспорно е предизвикателство, което жената трябва да има готовност да поеме, с ясното съзнание, че тръгва по път, осеян със съмнения, проби-грешки и самотни моменти, в които тя ще говори само и единствено със себе си.

Какви техники помагат да се смекчи усещането за вина или претоварване?

Трудно е да търсим универсално решение. Механизмите за справяне при всеки ще са различни.  

По-рано говорихме за претоварването и необходимостта да разпознаваме знаците и сигналите, които ни предупреждават, че се задава изтощение. Това е моментна картина, състояние, което може да се предотврати, когато осъзнато си кажем стоп. Когато мозъкът е претоварен от тревоги, започва едно въртене в кръг,  тъпчене на едно място без продуктивност. 

Способността за забавяне, дистанциране и наблюдаване на ситуацията отстрани ще позволи да се намали, укроти потока от натрапчиви мисли и да се възвърне фокуса върху настоящото. 

При чувството за вина ситуацията е многопластова и ако няма вътрешен диалог, то взети “назаем” техники няма да работят. 

Усещането за вина е израз на други дълбоки чувства, чиито корени често са на съвсем друго място и са свързани с личната история по сложен, понякога противоречив начин.  

Задавайки си прости въпроси като : 

“Защо се чувствам така?”, “Какво го предизвика?”, можем да проследим какво/кога всъщност (се) поражда чувството за вина. На английски език “triggers” е термин, който обозначава точно онези специфични неща/ситуации/ моменти, които извикват определени чувства и се употребява много често в съвременната литература по теми свързани със стрес, травми, емоции. 

Идентифицирането и разпознаването на тези елементи ще доведе на първо време до смекчаване на интензитета на емоциите, а след това и до търсене на решения за тяхното управление. 

Отново се връщаме към необходимостта от интроспекция, анализ на чувствата и емоции за да опознаем себе си и да разберем какво се случва и защо се случва. Тази вътрешна работа върху себе си е ключов етап за разбирането на собствения вътрешен мир и за изграждането, впоследствие, на индивидуални стратегии за справяне. 

Как като майки да говорим със себе си по начин, който да ни подкрепи, вместо да създава допълнително напрежение?

Следвайки моделите на поведение, за които споменахме по-рано, ние от деца сме свикнали да се самокритикуваме. Много често например сме неспособни да приемаме комплименти, заради тази склонност първо да поглеждаме негативната страна в себе си, нещата за подобрение, дори за “поправяне”. 

Ако обърнем подхода и започнем първо с положителното, да се стремим да го търсим и откриваме, малко по малко ще избутаме на заден план прословутия вътрешен критик и постепенно ще го заглушим.  

Умението спонтанно да говорим добро за себе си и на себе си, се учи и развива осъзнато, чрез повторение. То е свързано и с умението да се отнасяме благосклонно и щадящо със себе си, също както бихме го направили с приятелка, която споделя трудности и търси утеха. 

И отново е изключително важно да възпираме поривите за сравнения с други хора, животи, ситуации, особено когато няма реални допирни точки за да сравняваме. По същия начин самокритиката и вътрешното повтаряне, че това, което сме или правим, не е достатъчно, рушат себеоценката и самочувствието.

Вместо това, можем по-често да си напомняме за нашите постижения, успехи, стъпки напред, били те и малки. Да се поздравяваме за свършеното, за извървения път, за взетите решения и да забравим за количествения измерител броейки отметнатите задачи.

При всички случаи е важно да говорим със себе си с уважение, добрина и обич, така както бихме говорили с любим човек и така както бихме очаквали другите да говорят с нас.