Когато станеш майка, природата избутва временно някои от механизмите ти за самосъхранение на заден план, но именно тогава е ключово да запазиш връзката и обичта към себе си. Това изисква съзнателно усилие

“Какви чувства си изпитвала, когато си била бременна?”

Попита ме психоложката ми, след като ѝ разказах за поредното тръшкане на две и половина годишната ми дъщеря при обличането и как не знам какво да правя. Честно казано този въпрос много ме изнерви. И засрами. Защото чувствата ми не са били много позитивни в 9-те месеца и 5 дни отгоре, в които пренасях. 

Замислих се и започнах да отговарям.

Татяна Ремова, снимка: личен архив

Бременността не беше любимият ми период. Въпреки че беше безпроблемна, аз имах чувството, че нямам контрол върху собственото си тяло. Вече го контролираше малкото същество, което растеше в мен. И на моменти това ме побъркваше. 

Например в моментите, когато имах силна мигрена и не можех да пия подходящо лекарство.  Или когато не можех да спя, защото ми тежеше и неприятното ритане започваше в 3 сутринта по график. Не, не ѝ пеех миличко, за да се успокои. По-скоро ми се крещеше и си мислих колко искам вече да се роди, защото е непоносимо да изпитвам това всяка нощ. 

Не ми беше “натурално” да си галя корема и да мисля за дъщеря ми с огромна любов. Не ми беше приятно, когато мъжът ми искаше да целува корема ми или да му говори, или да слага ухото си на него. 

И след като психоложката ми загатна, че държанието на детето ми явно има общо с това, ѝ зададох следните въпроси. 

“Това ли означава да си майка? Че нямаш право на собствени емоции никога повече, защото ще навредиш на детето?” 

“Вече не мога да се оплакваш, защото звучиш неблагодарна ли?”

“Ще ти лепнат ли веднага етикет “лоша майка”, защото споделяш всичките си емоции и виждания, и тези, за които никой не говори? 

Лоша майка ли съм? Как да не бъда?

Дияна не ме гледаше осъдително. 

Каза ми, че всички тези чувства са нормални и че да си майка е най-трудната задача за една жена. Защото негативни и дори агресивни чувства изпитват огромна част от жените. 

По време на бременност и след раждането инстинктът ни за самосъхранение е избутан от майчиния инстинкт, който ни кара да се грижим за детето, а не за себе си. Умората, чувство за вина, още умора, прекрачени граници, да си самотна, и други чувства се трупат с дни, месеци и понякога години и, ако не го забележим и не работим с тях, могат да ни превърнат в гневен и дори тъжен или депресиран човек. 

По време на бременност и след раждането инстинктът ни за самосъхранение е избутан от майчиния инстинкт, който ни кара да се грижим за детето, а не за себе си. Умората, чувство за вина, още умора, прекрачени граници, да си самотна, и други чувства се трупат с дни, месеци и понякога години и, ако не го забележим и не работим с тях, могат да ни превърнат в гневен и дори тъжен или депресиран човек. 

Истината е, че при мен се е натрупало, не малко. И когато малката започна да има собствено мнение по много въпроси, моят гняв и негативизъм започнаха да се увеличават. Тогава реших да потърся помощ. Защото въпреки негативните ми чувства към самото майчинство понякога, искам да дам най-доброто на детето ми, както и на себе си. 

Помолих Дияна да ми даде насоки за справяне с тези негативни емоции. Ето и нейните съвети накратко:

  1. Приеми тези чувства и не се срамувай от тях. Сподели за тях с най-близките си.
  2. Гледай да наименуваш чувствата си пред детето с думи. “Гневна съм, не ми харесва как се държиш. Имам нужда от малко време сега. Остави ме за малко.” И гледай да наименуваш и тези на детето си: “Гневна ли си? Разбирам те. / Не ти харесва сега да излизаме? Искаш ли да изчакаме малко? Искаш ли прегръдка?” 
  3. Помисли какво може да ти помогне на теб. Да се срещаш с други майки или да поискаш партньорът ти да се включва в някакви специфични стъпки? Или да излизаш сама всяка сряда за по един час? Бъди конкретна.
  4. В допълнение моят съвет е да потърсиш помощ от психолог, ако смяташ, че изброените стратегии изобщо не работят за теб. 

Гневът ми се разразява най-вече когато дъщеря ми се тръшка или прави опасни за нея неща, които вече много пъти сме повтаряли. А в тези ситуации винаги следвам и съвета на Доктор Беки Кенъди – да бъда “решителен водач”. 

Когато тя се качва на холната ни масичка от стъкло, вместо да ѝ кажа “не се качвай там!”, ѝ казвам какво ще направя аз в този момент, със спокоен тон, колкото и да е трудно: “Не може да се качваш на стъклената масичка, опасно е. След 5 секунди ще дойда да те взема от там и няма да ти позволя да се качиш пак. Искаш ли да броиш с мен? Едно….”).

Разбира се, това невинаги помага и аз все още губя контрол над собствените си емоции. Тогава следвам тези стъпки, за да поправям връзката си с дъщеря ми. И не забравям да е с разбирателство и любов към себе си: “Аз съм добра майка в трудна ситуация. Ще се справя.” 

Понякога все още губя контрол над собствните си емоции. Тогава следвам трите стъпки за поправяне на връзката с дъшеря ми. И не забравям „Аз съм добра майка в трудна ситуация ще се справя“

Сесията ни с Дияна приключи. Този петък, въпреки студеното време, се прибрах с топло чувство в тялото ми и голяма надежда, че следващият труден момент ще мине по-лесно. И така се и случи. 

На всички ни е трудно, а честността е голямо спасение 

Обичам дъщеря си безкрайно, но все още обичам себе си повече. Поне понякога. Майчинството не е целият смисъл не живота ми. Не искам и й давам този пример. Точно защото я обичам толкова. 

Да си майка е най-трудната роля на света. Животът с деца не е както го показват инфлуенсърите в Instagram – само красиви моменти, пътувания, гушкане и много, ама много смях.

Поради всички горепосочени чувства винаги съм си мислила, че нямам майчински инстинкт и че не се справям с тази роля особено добре. Все си задавах въпроса, дали само аз изпитвам негативни чувства към неща, за които четем само позитивни думи. Дали изобщо трябваше да ставам майка…Но само това, че не се притеснявах да съм искрена с близките ми и познати помогна да разбера, че не съм сама. И че много, много други майки минават през същите мисли и трудности и че няма нищо срамно в това. Важно е да ги осъзнаем, приемем и да работим по тях. 

Затова те призовавам – бъди честна със себе си. Вместо да подтискаш негативните си емоции, ги сподели с хора, на които се доверяваш, защото не знаеш чия история може да помогне. Ако не се доверяваш на никого, потърси психолог. Помни, че това, че не си се чувствала добре по време на бременност или че си избухнала в сълзи от нерви пред детето не означава, че то ще е “повредено” до края на живота. (Прочети още по въпроса за “повреждането” на децата в този материал от терапевта Мария Качулкова).


Последно, ако се чувстваш сама, изтощена, негативна, свръх избухлива и просто неразбрана след раждането, наръчникът “Защо полудя като роди?” е нещо, което да споделиш с близките си, за да им подскаже какво се случва с теб и да им помогне да бъдат по-ефективна подкрепа.