Две елементарни техники на ескимосите, които помагат за разлика от повечето съвети как да тушираш тръшкането

Лесно се паля. Избухвам грозно. Хвърлям, троша, обиждам. Бързо се осъзнавам. Обзема ме непоносима вина. Съпругът ми помни не една и две чаши с нещо в лицето и замеряния с някакъв предмет. Дори го беше страх, че няма да мога да се овладея, когато имаме деца. Е, не мога да кажа, че не съм се изтървала. Но тази сутрин, когато реших да споделя тази моя срамна страна, нещата са доста по-различни. Всъщност не мога да си спомня кога за последно съм изпитвала този разтреперващ пристъп на гняв. Силно изнервяне – да. Ядосване – да. Но някак са започнали да отминават много по-бързо и безболезнено без ескалации. Научих този урок от ескимосите инуити, благодарение на десетилиетния труд на няколко антрополози и една силно скептична, но решена да си помогне американска журналистка. 

Преди да стана да пиша, лежах около половин час в леглото и си припомнях как в момент на тотално базсилие изкрещях в лицето на сина ми “не издържам повече”, как за пръв път го шамаросах, оправдавайки го с безопасност (ритна в гърба новородената си сестра, така че донякъде може би имах право, ако не е подробността, че го направи несъзнателно в изблик на радост, обаче аз бях доста тревожна), как на няколко пъти доста грубо съм го вдигала, премествала, стискала, шляпвала през ръката… Винаги съм можела да аргументирам това с обективна ситуация и неподчинение, застрашаващо него или сестричката му. Истината обаче е, че е било в яростта ми и безсилието ми. В невъзможността да се справя да го “дисциплинирам”, да го накарам да ме слуша, да не го изтърва да стане някакъв глезльо, който тотално не зачита родителите си. Истината е, че в моментите на гняв в мен се включва някаква автоматична система за реакция и някакъв диалог, който тотално не отговаря на представите ми за родителство и за мен като майка. Поне не за това каква искам да бъда. И така един ден, след пристъп на умопомрачение, след някакъв пореден скандал и сълзи от двете страни, аз се помолих за помощ. Ей така, помолих се на някаква по-висша сила да ми помогне да открия спешно нещо, с което да се науча да обуздавам гнева си. На следващия ден гледайки една американска влогърка майка, тя спомена една книга, която, и днес е моята библия за родителство, и опрделено моето спасение, към което периодично посягам. 

Когато никоя техника от книгите за дисциплина не работи

Hunt, Gather, Parent или както не съвсем сполучливо е преведена “Забравеното изкуство да възпитаваме” е вълнуващото пътуване на една американка – майка и журналист, с нейната тогава 3-4 годишна дъщеря. И Микайлийн Дюклеф, носителка на множество награди за журналистическата си работа по съвсем други теми, се сблъсква с познатите на всички ни родители от западния свят проблеми- трудно до невъзможност общуване с детето, тръшкане, усещане, че губиш контрол, крясъци. Крясъци, крясъци, крясъци. Вярна на науния си подход, понеже тя всъщност години наред отразява за най-голямата радиомрежа в Щатите научни въпроси и открития, Микайлийн започва да чете и да се рови. Бързо й става ясно, както вероятно на теб, и на мен, че по книжарниците е пълно с литература за самопомощ тип “накарай малкото дете да слуша”.  Сигурно ти се е случвало. На мен десетки пъти. “Валидирай чувствата” на тръшкащото се дете, постави граници “не, мамо, само една приказка се разбрахме”, предложи избор “розовите чорапи или зелените”… Ами моите чувства кой ще валидира, кой ще и даде да си избирам и на мен кой ще ми постави граници, когато избеснея?! Всички тези съвети за уж бързи и лесни ситуационни реакции са ми носили краткосрочен успех – два-три пъти работи, после спира, и се завъртам отново в същия омагьосан кръг. Така с времето, а после и с помощта на Микайлиин и нейните безценни уроци, почерпени от маите, инуитите и африканското племе хадзабе, преосмислих нещата и си дадох сметка, че никакви quick fixes никога няма да работят, ако аз не променя кардинално нещо в себе си. И тази история е за това.

Много от техниките, които предлага литературата за самопомощ работят само няколко пъти и после спират. Ключът е не толкова в някакви трикове за бързо справяне със ситуиите, а в цялостната ни пренастройка и осъзнаване.

Никога повече бясна – наистина ли?

Краткият отговор е – не. Естествено, няма как да изрежеш тотално гнева от себе си. Вероятно е равносилно на лоботомия, понеже като емоция – той сам по себе си е полезен. Научната литература изоблиства от доказателства за това как гневът отключва механизми за самосъхранение, насочва вниманието ни към действия и ситуации, които не са добри за нас, казва ни кога е време да поставим граници, помага ни да израстваме като го осмисляме. В литература, която ми е попадала във времето, пък съм срещала твърдения, че обуздаването на гнева и яростта ни, е висш пилотаж в личностното израстване. И днес го вярвам. Така, обратно на Микайлиин и дъщеря й, с която тя има същите проблеми, които и аз и ти, и мисля да не навлизам в подробности, понеже ситуациите са ни до болка познати.

В търсене на рецептата за родителство без гняв, Микайлиин попада в малкото градче Кугаарак на границата на полярния кръг в Канада. В първите си няколко дни там освен гнева си, изптва и жесток срам, понеже нейното дете е единственото, което се тръшка като ненормално, а около нея обикалят жени с по няколко деца под мишница и няма никакви индикации за скандали. Това, което я праща на това място, е дългогодишният труд на антрополога Джийн Бригс, която в книгите си твърди, че ескимосите инуити никога не се ядосват и не си изтърват нервите, дори в напечени ситуации като това някой да излее чайника на пода на иглуто. Последното е действителна цитирана от Джийн случка, на която е присъствала. И по същия начин те отглеждат децата си. Всъщност, както ще разбере в интервютата си с местните майки и баби Микайлийн, изобщо не става дума за неядосване или подтискане на гнева, а за няколко доста успешно техики за бързо овладяване и изпускане на парата. 

Първата стъпка от този път всъщност не е толкова конкретна техника, колкото едно ОСЪЗНАВАНЕ. Детето, както и впрочем почти всеки друг, реагира на твоята енергия и поведение. Това е така заради огледалните неврони в мозъка ни, които имат изключително важна роля за това да ни научат как да действаме и да се социализираме, имитирайки действията и нормите в средата си. Така, когато се развикаме на детето, всъщност директно натискаме този еволюционен спусък в мозъка му и то прави съвсем същото – развиква се, понеже нагледно му показваме какво е приемливо в нашето микрообщество. После ние на свой ред викаме и се оказваме в много напечена ситуация, всички бесни, без ясен механизъм за потушаване на пожара. Ако обаче успеем да се овладеем навреме с инструментариума, който Микайлиин систематизира след многото си интервюта и наблюдения, и посрещнем истерията на детето с възможно най-плоската и беземоционална реакция, то самото ще започне (неведнага, но не и след 5 години като стане разбран човек) да се успокоява, да се учи да регулира изблиците си по примера, който вижда. Аз лично мога да потвърдя вече година откакто се уча на тези неща, че скандалите със сина ми са в пъти по-малко и се разрешават много по-бързо. Лежейки в леглото, преда да започна този текст, точно това си мислех. Наистина не помня кога за последно избухнах по онзи страшен начин. Тези две прости неща – млъкни и се отдръпни, и никога не спори с малко дете и не привеждай рационални аргументи, ме спасиха.

Когато побеснеем и се развикаме, окуражаваме и учим детето да прави същото. Просто мозъкът у е устроен така. Ако обаче успеем да се овладеем навреме и посрещнем истерията на детето с възможно най-плоската и беземоционална реакция, то самото ще започне с времето да се успокоява, да се учи да регулира изблиците си по примера, който вижда.

И само да вметна – не се самозаблуждавай, че ако просто се правиш, че всичко е наред и не си ядосана, това ще помогне и всичко ще се размине. Детето има рецептори за гнева ти, това му е вродено и част от механизмите му за оцеляване. А и както знаеш, рано или късно, колкото и да го подтискаш и да се усмихваш – ще избухнеш. Затова по-добре да се научим да намаляваме напрежението в самото начало на надигащата се буря. 

Две много, ама много прости техники

Млъкни. Не, не да го кажеш на детето. Като усетиш, че започваш да се ядосваш и да набираш още и още с това, което се опитваш да кажеш на детето, а то не слуша и не иска да изпълни. Просто си затвори устата. Ако не е прекалено малко и имаш тази възможност, излез от стаята за 5 минути, ако пък е – просто обърни му гръб за малко, отдръпни се, иди позяпзай през прпзпреца, спри колата и излез за няколко секунди. Наскоро е усетих как започвам да се изнервям от това, че децата ми не искат да си лягат за обедна дрямка в часа, в който трябва и режимът им започва да отива по дяволите с всяка минута. Малки са – на 1 и на 3, и съответно режимът и достатъчното сън са супер важни за тях, за мен и това да мога да си свърша някои неща също. Те обаче се бяха заиграли нещо и хич не отразиха десетте ми подканяния, и двата опита да преместя малкото в другата стая за да го приспя. Та усетих как нещо в мен се навдига и започва да ми притреперва. Млъкнах, излязох от стаята, пуснах да ги гледам на камерата, взех си книгата на Микайлиин и четох 10 минути. Успокоих се, върнах се, просто седнах да ги наблюдавам. Те си поиграха още 10 минути. После малкото ме задърпа да си ляга. Докато я приспивах, батко и си разглеждаше книжка в леглото, а след това отидох при него, хванах го за ръчичката и заспа за 5 минути блажено. Легнаха си близо час по-късно от предвиденото, но спаха дълго, не наруши особено ритъма на деня ни, вечерта пак си легнаха горе-долу навреме. Но най-важното – нямаше крясъци, истерии, гняв, сълзи и вина. 

Този път се справих с желанието си за контрол сравнително бързо и навреме. А навреме значи не когато вече си ядосан, подчертава дебело Микайлийн на няколко места какво й казват нейните ескимоски “учители”. Когато започнеш да усещаш, че започваш да се изнервяш.

Да се овладееш навреме значи не когато вече си ядосан, подчертава дебело Микайлийн на няколко места какво й казват нейните ескимоски “учители”. Когато започнеш да усещаш, че започваш да се изнервяш.

Зарежи борбата за надмощие и споровете. Ето това вече си е висшия пилотаж. Но и това, което повече от всичко друго помага да се научиш да се ядосваш по-малко. Инуитите, както казва Микайлийн, очакват децата да се държат безобразно и да не слушат, защото гледат на тях като на нерационални малки същества, които тепърва се учат как да бъдат хора и част от някакво общество. За разлика от нас, западните родители, които често разсъждаваме в категории като “тества ми границите” и “гледай от колко малко почва да ме манипулира”. Тук, подозирам, ще се намери психолог, който да опонира, но все пак смятам перспективата за изключително ценна, и мога определено да кажа за мен – плодотворна. 

Едно изречение на Микайлийн за мен преобръща нещата: в западните култури ние подценяваме физическите възможности на децата, и силно надценяваме емоционалните и мисловните им такива. УАУ! Вярно. Постоянно търчиш след него да не вземе да се спъне да не се чукне, не му даваш да пие от чаша до година и половина да не вземе да се задави (могат на 6 месеца!), но смяташ, че на 4 месеца те манипулира да го държиш на ръце, а на две за всичко. Заради това си разбиране, ние често им викаме, опитваме се да им обясним и аргументираме рационално защо нещо не може, даваме им избори, които им е непосилно постоянно да правят, заливаме ги с ужасно много думи. Инуитите от своя страна, не се занимават с такива неща. Виждат го така – няма как да се разсърдиш на двугодишно, че не може да сметне 2+2. Работата ти е да го научиш. По същия начин е с приемливото поведение. Работата ти е да го научиш и то най-добре спокойно и в правилните моменти чрез пример и даване на възможност да се упражни. 

Да де, ама… ти не си в иглу и имаш час за лекар и остри ръбове навсякъде

“Когато бях малка веднъж чичо ми спореше разгорещено с мен и започна да се ядосва. Баща ми и лелите ми започнаха да му се подиграват.” Това е толкова рядка случка, че една от дамите в книгата на Микайлийн си я спомня като вчера след 40 години. Ето това е отношението на ескимоските родители. Сега като си го припомням за пореден път си мисля колко смешно е наистина отстрани да спориш с двугодишно( и колко несмешно ти е докато се опитваш де, то е ясно). И така, понеже ескимосите, а както се оказва и други култури по света, които не са “засегнати” от западния модел на възпитание, очакват децата да се държат неподходящо и знаят, че ученето е дълъг процес, те просто отправят молбата си/ искането си към тях и изчакват. “Ако не слуша, явно е прекалено малко да разбере”, казват си, ако не последва насоките, и продължават живота си БЕЗ да настояват, да спорят и да се карат. Вярват, че с времето детето ще схване. Дават му тази възможност. Пазят си нервите за нещо по-смислено от спор с малко дете. 

Ще кажеш сега “Е, да, ама като прави нещо супер опасно?!” Това е опасният въпрос, с който аз преди успокоявах гузната си съвест като се изтърва. Като прави нещо опасно просто физически (но нежно и много спокойно) го отстрани от опасната дейност и/ или с най-беземоционалния тон на света му кажи какви ще са последствията и му дай време да осмисли преди да започне картечния залп от думи с експоненциално повишаващ се тон. Преди да изкрещиш, замисли се наистина ли е толкова непосредствено опасно или имаш възможност да кажеш “като се катериш по облегалката на дивана и дърпаш картините, можеш да ги събориш и да те ударят лошо”. Според примерите, които Микайлийн дава работи. В моя живот, макар по-рядко да успявам да се овладея до таква степен, също дава повече от добри резултати. 

А когато бързаш за някъде и детето отказва да си обуе чорапи и реве? Ами поемаш дълбоко въздух, припомняш си, че е дете и явно не се е научило, игнорираш, че реве, обуваш чорапите, гушваш го и излизате от вратата без много много да се обясняваш. Както по-късно се оказва да излезеш на въздух с детето е една от най-често прилаганите от инуитите техники за укротяване на истериите им (ще споделя повече в друга статия).  

Смея да твърдя, че в моментите, когато успея да приложа на практика тези доста прости неща, дните и седмиците са значително по-ведри и леки. Дали тогава децата се държат като изтървани? Не, тъкмо напротив. И освен това, понеже не съм изхабила дневния си запас от енергия в опити за безплодни спорове и крясъци, викове и самообвинения, аз самата имам много повече възможност да измисля какво забавно и приятно да правим заедно. Просто работи.  

Източници

Микайлийн Дюклеф: Забравеното изкуство да възпитаваш, 2021, Издателство: Изток Запад

https://www.bu.edu/sjmag/scimag2005/features/mirrorneurons.htm

„A Systematic Review of Neural and Cognitive Studies on Anger“
This comprehensive review examines the cognitive and neural mechanisms of anger. It highlights how understanding these processes can help utilize anger constructively, avoiding its escalation into aggression​, American Psychological Association