Работа след майчинството: нуждата от промяна, емоциите и равновесието

Коуч за работещи майки говори за емоциите при завръщане на работа и преразглеждането на нагласите, за да се постигне удовлетворение и баланс

След ставането на майка малко неща остават постарому. Неминуемо в един момент –  незадължително преди връщането на работа след майчинство, но по-често – се появяват въпроси за професионалното ни развитие. Дали ще мога да съчетая работата си с отглеждането на детето, как да комуникирам с работодателя си, дали да не започна нещо свое или на свободна практика, за да определям аз заетостта си, по-лоша майка ли ще съм, ако вземам детето последно от градина?… Там някъде наред с несигурностите се появяват и вината, усещането за несправяне и несигурността накъде да поемеш, и къде да потърсиш отговори.

Говорим с Мария Кирилова – коуч, обучител и майка на дъщеричка, отдадена на мисията да подкрепя клиентите си да се върнат към себе си с приемане и яснота, и да създават живот, който не само изглежда добре отвън, а се чувства добре и отвътре. Специализирала е организационна психология, сертифицирана е в програма, акредитирана от Международната коучинг федерация (ICF). Работи като консултант с фондация “Мама има работа”. Мария се определя като човек с любопитен ум и голямо сърце, който е убеден, че истинската промяна не идва с вълшебна пръчка, а с честна среща със себе си. 

Какво предопредели мисията ти и доведе до днешната ти роля на коуч?

Мария Кирилова: Пътят ми към психологията не започна с любов от пръв поглед. По-скоро беше поредица от срещи, таблици и усещането, че ако още веднъж чуя думата „KPI“, ще се заселя в някое безлюдно родопско село. Работила съм в туризъм, финанси, телекомуникации – обичах динамиката, хората, хаоса с график. Но нещо все липсваше – онзи вътрешен смисъл, който свързва усилията с усещането „Тук ми е мястото“.

Така започнах да си задавам онези вечни въпроси: „Какво всъщност ни движи?“, „Защо правим това, което правим, при положение че понякога просто искаме да си легнем и да не ни търсят?“. Покрай мениджърската позиция, която заемах тогава, в търсене на успешни методи за реклама, прегърнах социалното предприемачество. За кратко време потънах в тези каузи до уши. Шефът ми ме обяви за непродуктивна и ме уволни, а това беше един от най-ценните подаръци в живота ми. Така стигнах до психологията и после – до коучинга. И разбрах, че не е нужно само да разбереш откъде идваш – важно е и накъде отиваш. Коучингът за мен стана онзи въображаем GPS, който не те критикува, когато объркаш изхода, а спокойно казва „преизчисляване“.

Днес работя със смели жени и малко изтощени професионалисти, които искат промяна, но нямат карта. С родители и учители, които искат да са опора, а не просто „това, което остава накрая на деня“. С майки, които майсторски жонглират с три кутии обяд, два zoom-а и четири вътрешни диалога.

Много жени след като родят започват да мислят за смяна на кариерната посока, преквалификация или компанията, в която работят, дори собствен бизнес. С какво си го обясняваш?

Причините са много. На пръв поглед можем да кажем, че търсят вариант, който ще им донесе повече гъвкавост. Всички сме наясно с поредицата от предизвикателства, с които се сблъскват майките на малки деца в процеса на адаптация. В общия случай се използват като неоспорими аргументи, налагащи промяната, но дали това е първопричината?

Всички стискаме в пазвата си страхове и ограничаващи вярвания, които истински оживяват, когато намерим достатъчно силно оправдание, което да им вдъхне живот. Наскоро една майка, на която ѝ предстои прекратяване на майчинството, ми каза: „За мен не е проблем да направя крачка назад в кариерата си.“ И тук въпросът е – ЗАЩО? Защото наистина вярваш, че това ще ти донесе необходимия баланс, чрез който да живееш ценностите си, или се отказваш от себе си и развитието си, защото така е прието в обществото, че правят добрите майки? Защото се страхуваш, че няма да се справиш, или защото наистина не си била удовлетворена от посоката, в която кариерата ти се е движила преди 2 години?

Има и друг, широко разпространен вариант. Цял живот сме правили компромис със себе си, ценностите и приоритетите си, и се озоваваме в двугодишния капан на пълното себеотрицание – майчинството. Решаваме, че е крайно време да заживеем собствения си живот и сме готови на всичко, за да го изградим, взривявайки всички мостове, които ни свързват с миналото. Или пък майчинството е било най-прекрасният период в живота ни, тъй като сме имали спокойствието да правим нещата, които ни доставят удоволствие. Получавали сме подкрепа от партньора и от близките и сме се научили да поставяме благополучието си на първо място, в резултат на което най-естественият избор е да дадем воля на развитието си.

Първопричината за желанието за тотална промяна на посоката след майчинството рядко е само нуждата от повече гъвкавост. Понякога идва от страх (че няма да се справиш, че ще те осъдят, че искаш да се развиваш, ти назови…), понякога от любов – най-вече към себе си и желанието ти да спреш да се поставяш на последно място.

Причините са много и не могат да са еднозначни, но ако има нещо, което ги обединява, то се отнася до нуждата от промяна. Дали промяната ще е ползотворна, зависи от мотива, на който откликваме.

Кой от твоя гледна точка е правилният момент да започнеш да се занимаваш по-активно с промяната? Кои са добрите и лошите съветници в този процес?

Промяната е единственото сигурно нещо в живота. В последните десет години едно от нещата, в които се хващам, че повтарям най-често, е: „Всичко е преходно.“ Вярвам в това с цялата си същност. Та, за правилния момент ми беше думата. Всеки момент е правилен. Щом си почувствала нужда от промяна, то няма по-подходящ момент от сегашния.

И тук съвсем естествено идва ред на лошите съветници в процеса. Нетърпението, припряността и неоправдано високите очаквания са едни от най-лошите съветници в процеса на промяна. Тук се сещам за небезизвестния метод на промяна „The Ice Cube Method“, в чието лице се явява и един от най-добрите съветници. Той гласи, че промяната има три ключови етапа – размразяване, промяна и замразяване. От момента на импулса за промяна до окончателната промяна има работа за вършене от три синджира роби. И да, всяко нещо си има цена, а често най-скъпите неща плащаме с време – много време, отдаденост, постоянство, дисциплина и, разбира се, умението да си даваме адекватна обратна връзка. Често, вперили поглед в безбрежния път до заветната цел, чувстваме, че изоставаме, че почти не се движим. Но ако спрем само за миг и се обърнем назад, ако се потупаме по рамото за добре свършената работа и за всички преодолени препятствия, то пътят ще ни се стори по-лек, по-кратък и вдъхновяващ.

За да имаме качествена промяна налице – без значение от естеството ѝ – преди всичко е необходимо да ревизираме нагласите си, ресурсите (не визирам пари), възможностите, препятствията, ценностите и най-важното – грешките, които са ни довели до настоящия момент. Чак тогава започва промяната на всички нива и процесът се повтаря толкова дълго, колкото е необходимо, за да се установят нови продуктивни навици, които да спомогнат замразяването на леденото кубче.

Чувството за вина е почти задължителен спътник на майките, особено когато се върнат на работа и става все по-трудно да балансират между своите нужди, тези на детето и изискванията на бизнеса, клиентите, работодателя. Как да се справим с това? Какво би посъветвала като специалист?

Хората, които са склонни да чувстват вина, често имат една основна, истинска вина, и тя се отнася до самите тях. Чувстват се виновни пред себе си, че не са си дали, не са направили, не са поискали, не са устояли (и още хиляди възможности). Съвсем естествено се задейства компенсаторният режим, в който си казваме: „Жертвах се в името на…“. Тук с пълна сила важи отговорът на втория въпрос.

Как да се справим – отговорът е в отговора на третия въпрос. 🙂

Как се балансира между желанието за кариерно развитие и отговорността към децата?

Трудно е. Няма панацея, нито пък лесен начин – особено ако детето е по-емоционално и привързано към майката. Но нещо, което ми каза по-възрастна колежка, не излиза от ума ми, когато става въпрос за отговорността:

„Нашата отговорност като родители е да даваме на децата предизвикателства, с които да се справят.“

Откликвайки на всяка тяхна нужда, създаваме ограничаващи вярвания, които в дългосрочен план може да донесат на порасналите ни деца само болка и неудовлетвореност в живота. Давайки им защитено пространство, в което да проумяват, че всички сме самостоятелни личности, нуждаещи се от лично пространство, всъщност им помагаме да развият безценното умение да поставят личните си граници и да уважават чуждите. Такива личности биха били адаптивни, емоционално устойчиви и сравнително неподвластни на социално влияние.

Хората, които са склонни да чувстват вина, често имат една основна, истинска вина, и тя се отнася до самите тях. Чувстват се виновни пред себе си, че не са си дали, не са направили, не са поискали, не са устояли…

Сиреч, нашата отговорност като родители е да сме адекватни и емоционално стабилни. Няма как да бъдем такива, ако не откликваме преди всичко на собствените си потребности, тъй като не можем да дадем нещо, което нямаме. Как се балансира? С много осъзнатост и ясни граници. Наша е отговорността да управляваме времето и задачите си по приоритет, и съвсем не е толкова невъзможно, колкото звучи. Необходимо е просто да си изясним ценностите, приоритетите и потребностите, да ги заявим ясно и недвусмислено, и действията ни да резонират с очакваните резултати. Толкова е просто. Всеки компромис, който ни спестява дискомфорт в даден момент, е проблем, който пречи на баланса в дългосрочен план.

С каква настройка да подхождаме към завръщането на работа в първите години след майчинството, когато децата често боледуват и особено, ако нямаме помощ? 

Всички сме чували за силата на самосбъдващото се предсказание, нали? Колкото и абстрактно да звучи – ще се случи това, в което вярваме. Това твърдение не е просто плод на религиозни, мистични или езотерични вярвания – това е един от основните закони в квантовата физика: законът на привличането. Вярвате или не, той работи неумолимо прецизно. И ще дам един реален пример за това – вярвам, че вие ще се сетите за поне още няколко.

Много близка до мен дама преди 9 години роди първото си дете след поредица от тежки загуби в живота си. Фиксира се върху детето и му отдаваше цялото си време, енергия, мисъл. Тя съществуваше само и единствено, за да го обгрижва. Това беше нейното бягство от реалността и стратегия за справяне с емоционалната бездна, в която потъваше. Неусетно наближи моментът за връщане на работа и изведнъж едно изключително здраво дете започна да боледува извънредно много. Важно уточнение тук е, че все още бяха в процес на подготовка за детска градина и завръщане на работа, но тя беше изключително тревожна по този повод. Отложиха старта с месец, после с още няколко. Напусна работа доброволно, без изобщо да се е връщала, а детето така и не започна да ходи на детска градина. Всеки път, в който вземаха пробите за задължителните изследвания, изисквани от учебното заведение, още в същия ден детето се разболяваше мистериозно – с една и съща симптоматика: много червено гърло и много висока температура. И това продължаваше седмици наред, докато тя не се откаже от идеята за детска градина.

Детето стана на 5 години и дамата забременя. Фокусът ѝ малко по малко започна да се измества от първородното дете и то започна плавна адаптация към учебното заведение с помощта на ресурсни учители и психолози. След раждането на бебето по-голямото дете се адаптира безпроблемно и две години ходи на градина почти без боледувания. Мъничето пък прие тази раздяла с огромен ентусиазъм и детската градина е най-любимото му място. Децата са здрави, щастливи, а тя с всеки ден осъзнаваше силата на новата си нагласа и резултатите от старата. Наскоро, след 9-годишна пауза, тя се върна на работа – вдъхновена, отстояваща себе си и границите си, търсеща личното си щастие, което да споделя с децата.

Много майки си мислят, че дистанционната работа е по-удачен вариант, когато имаш малко дете. Така ли е и какви са подводните камъни?

Условно е. Има предимства и недостатъци. Лично аз започнах да работя от вкъщи след раждането на дъщеря ми и съм изградила комфортната си зона, но не бих могла да кажа, че това е най-здравословната перспектива.

В случая личностните черти играят ключова роля – за интровертните личности би било прекрасно, но за изявен екстроверт дистанционната работа може да се окаже еквивалентна на затвор. Това съвсем не означава, че екстроверт не може да построи ежедневието си по начин, който да му доставя удоволствие и въпреки това да работи от вкъщи.

Подводните камъни са много:

• Всяка малка пауза често се използва за пералня, съдомиялна, супа или каквото друго има за правене – това води до свръхизтощение и спад в производителността, особено за любителите на мултитаскинга.
  
• Недостатъчно движение – телата ни не са инструменти на мозъка. Те имат нужда от движение и активност, за да доставят необходимите химикали и кислород до мозъка, така че той да работи оптимално.
  
• Социална изолация – без значение дали сме интроверти или екстроверти, ние сме социални същества и имаме нужда да се свързваме, да общуваме, да принадлежим. В дългосрочен план изолацията би могла да се отрази неблагоприятно на удовлетвореността ни – особено в случаите, в които не присъства активна приятелска или семейна общност.
  
• Спад в самочувствието – всички знаем за магичните сили на грима, парфюма и любимата рокля. Работейки от вкъщи в дългосрочен план, сме все по-склонни да пропускаме тези малки удоволствия, които повлияват благоприятно настроението и усещането ни за женственост.
  
• Нездравословна семейна динамика – в случай че и партньорът ни работи от вкъщи, има опасност да започнем да се възприемаме взаимно като част от интериора. Ако не търсим осъзнато възможности за активно, споделено време с партньора, е възможно да поставим отношенията си пред сериозни изпитания.
  

Това са само част от подводните камъни на дистанционната работа, но те не са общовалидно правило. С осъзнатост, ясни намерения и добре структурирано ежедневие на практика всеки би могъл да организира своето царство на продуктивността. И все пак, приложението е по-предизвикателно от планирането.

Работата от вкъщи с болно дете по-скоро плюс ли е или експеримент, обречен на провал и прекомерно изтощение за майката?

Ако практикувате метода на мързеливата майка, вероятно ще се справите. В случай че „мързелът“ не ви се отдава, имайте предвид, че едно от най-провокиращите изречения за въображението на малкото дете е: „Изчакай малко, да свърша нещо важно.“

Работата от вкъщи с болно дете би могла да бъде плюс, ако детето е по-голямо – от 5–7 години нататък. В противен случай работата, емоционалната стабилност и семейната динамика са поставени пред сериозно предизвикателство. За мен също е много фрустриращо, когато седмичната ми програма ескалира и детето се разболее. В тези моменти не ни остава друго, освен да си повтаряме мъдростта: „Който не умее да почива, не умее да работи.“

Моята стратегия е да отменям ангажиментите за седмицата и да отхвърлям само поддържащи и подготвителни задачи, което се случва сутрин между 06:00 и 07:30, преди детето да е станало, и в интервала 13:00–14:30, когато спи на обяд. Изненадващо, но факт – това са най-продуктивните ми работни дни, защото в тях отхвърлям всички онези задачи от графа „Важно, но не спешно“, които обичайно се влачат със седмици и по един или друг начин пречат и на спешните задачи.

А има и още нещо. В тези моменти си давам времето за дистанциране от графика и разбирам колко много неща съм свършила в последните седмици. Отчитам напредъка си и признавам усилията си. Това ми дава изключително много енергия да вляза още по-фокусирана и целенасочена след паузата. Всъщност съм благодарна за тези моменти, защото са повече от ценни – както за мен, така и за детето и за семейната динамика.

Ако трябва да обобщя: вместо да катастрофизираме разболяването на детето, надпреварвайки се с графика и грижите, по-добре е да си дадем заслужена почивка и да присъстваме пълноценно вкъщи.

Как да разпознаем и комуникираме коректно с работодателя или бизнес партньор нуждите си и възможностите си след завръщането от майчинство?

Директно и целенасочено, с кристална яснота!

В тези случаи чувството за вина, че смеем да бъдем работещи майки, не ни оставя въздух и сме склонни да се нагърбим с непосилни обещания и уговорки, за да компенсираме „недостойността“ си. Веднага след това идва и системната преумора, чувството за липса на всякакъв контрол над обстоятелствата и свободната си воля. А животът си се случва между безбройните задачи и оставаме с усещането, че не го живеем, а просто някак оцеляваме.

Все още твърде малко хора са наясно, но има гласувана и приета директива, която гласи, че майките на деца до 8-годишна възраст имат право на хибридна заетост, която да благоприятства баланса в ролите им. За щастие, има юристи и компетентни лица към Фондация „Мама има работа“, които подкрепят майките в разрешаването на предизвикателни казуси от подобно естество.

Така че, не трябва да се чувстваме виновни за това, че сме майки и се налага да се погрижим за децата си. Важно е обаче осъзнато и безкомпромисно да заявяваме потребностите и реалните си възможности, защото в противен случай сами се обричаме на агония и прегаряне.

Как да се предпазим от прегряване докато имаме малки деца?

Чрез осъзната и системна грижа за себе си! Всички знаем колко непосилно за изпълнение може да бъде това, особено ако няма на кого да разчитаме за споделени грижи и подкрепа. Но всъщност съвсем не е толкова невъзможно, колкото звучи.

Мен ме спаси ранното ставане с аларма в 5 сутринта – време, което е лично за мен. Време, в което си подреждам главата, приоритетите и силите. Нещата, за които съм благодарна. Слабостите и възможностите за подобрение. При добра организация дори изпивах две кафета, измивах си зъбите и лицето, а понякога дори си слагах и хидратиращ крем. 🙂 Това ми беше повече от достатъчно, за да вляза в деня с друга сила, с покой, с настроение и търпение.

Да, все така нямах възможност за адекватен социален живот, работа, разкрасителни процедури или хоби, но имах център – онова пространство вътре в мен, което ми даваше покой и сили да премина през този преход. Всички вътре в себе си знаем, че маникюрът и красивата прическа няма да ни направят по-щастливи или спокойни, но изглеждат лесно постижими, бързо достъпни. Емоционалната удовлетвореност от тях е толкова краткотрайна, а потребността от още и неудовлетворението, че нямаме достатъчно, расте след всеки акт на „грижа за себе си“.

Само когато разбираме себе си, можем да се отнесем с разбиране към децата. Само когато не се пришпорваме, можем да сме търпеливи към децата. Само когато има тишина в мислите ни, можем да отговорим с ведър и спокоен глас, вместо с викове. Само когато поставяме реалистични очаквания към себе си, ще спрем да се ядосваме на малките си деца, че са деца, а не дисциплинирани войници. Само когато осъзнаем личната си стойност, ще спрем да се сравняваме с „перфектните“ майки от социалните мрежи.

Родителският бърнаут доколко има връзка с работата и кариерата?

Според мен работата и кариерата са само поредният фактор, който допринася за интензитета на прегарянето. Но нека сме наясно, че всичко видимо в заобикалящия ни свят е отражение на вътрешния ни свят – мисли, нагласи, вярвания, реакции.

Живеем в свят, който ни провокира да правим повече, а не по-качествено. И в този контекст никога не се чувстваме достатъчно добри в родителството, в работата, във връзката, във външния си вид, във взаимоотношенията и пр.

В тази връзка, в работата си с всички клиенти на първа среща разказвам за принципа на Парето, който най-общо гласи: „В 20% от времето, с 20% от усилията си, постигаме 80% от резултатите.“ Кои са твоите 20%, които ще донесат 80% от най-добрите резултати за теб?

Тук винаги отговорът е свързан с нещо много лично – самочувствие, лична грижа, хоби. И познайте какво! В края на първия месец от работата ни, отчитайки прогреса, всички до един имат напредък в своите 80%. Това е така не защото са постигнали умопомрачителни резултати, а защото перцепцията им за резултатите се е променила. Когато си даваме това, от което се нуждаем, сме удовлетворени от всичко останало.