Да си обясним доколко детето наистина има нужда постоянно от вниманието ни, и кога е време да се погрижим за собственото си психично здраве

Често дотолкова се фокусираме и изискваме от самите себе си да измислим занимания на детето и да му дадем вниманието си, че напълно пренебрегваме нуждите си и грижата за себе си, което в крайна сметка резултира във високи нива на стрес у нас и крайни реакции към децата. Понякога дотолкова се увличаме в концепции като позитивно родителство (често без напълно сме ги разбрали и осмислили в дълбочина), че пропускаме да дадем на децата си възможност да научат кога и как наистина се чувстваме и да разберат, че човек има и негативни преживявания и това е окей. Много често, опитвайки се да следваме всички актуални практики (доста от тях от интернет) накрая изпадаме в пълно изтощение и умопомрачение. Накрая пак си изтърваме нервите. И това, ако се повтаря, е много по-неблагоприятно за децата, отколкото ако не им измисляме постоянно най-забавните неща за правене, не им четем четвъртата приказка за лека нощ, която са поискали, защото се чувстваме виновни, че се е родило и друго дете в семейството, и не им купуваме поредното нещо си, за да не става скандал в магазина, но скандалът става на 30 метра от магазина така или иначе.

Нека ти дам една различна перспектива, базирана на теорията и наблюденията в психологията за съзряването и привързването на детето. В практиката си, както и в академичната си работа, аз се опирам на динамичния модел на съзряването – теория, която разглежда изграждането на поведението като процес с различни влияещи фактори. Един от тези фактори, и разбира се, изключително важен, е поведението на родителите ни спрямо нас и в различни ситуации.

Създателката на модела, психологът Патриция Критенден, предлага детайлно разбиране за връзката между родителите и децата. Нейният модел разглежда как привързаността и моделите на поведение се развиват в динамичен процес, формиран от взаимодействието между биологично зададени системи, средата и индивидуалния опит. Привързаността се приема за биологично зададена система, като контекстът и преживяванията на човек водят до различни стратегии на привързване и самозащита. С други думи – как детето ни реагира в различни ситуации в огромна степен се предопределя от това как ние реагираме на него, дали и как откликваме и се адаптираме ние към неговите нужди, и в каква среда то изобщо се учи на норми на поведение. 

Ще се опитам чрез въпросите, които често се въртят в главата на една майка, да дам перспективата на динамичния модел и моите наблюдения. 

Да откликвам ли всеки път, когато бебето се разплаче? Ще го разлигавя ли така? Ако не откликвам, ще го травмирам ли?

Новороденото е на пръв поглед беззащитно. Но това, което то притежава са няколко инстинктивни реакции, които подпомагат оцеляването му. Бебето плаче и майката разбира, че трябва да откликне. В този период мозъкът на бебето е като гъба – абсорбира и организира всичко, което му се случва. Счита се, че се раждат с милиарди несвързани неврони, които се формират, като до петата година се случва формирането на 85% от мозъчната структура.

Мозъкът ни е устроен така, че непрестанно да сканира околната среда за опасност. Той изпраща сигнали до нервната си система, за да реагираме на опасността. От друга страна, бебето има необходимост от родителите си, защото в тяхно лице вижда сигурност. В ранните години, детето обработва информацията на превербално и предсъзнавано ниво. От една страна, то обработва стимула отвън (времевата подредба), от друга усещанията си (соматична информация). 

Пример: Аз усещам дискомфорт и плача. С натрупване на опита и една постоянна реакция от страна на майката, аз научавам времевата подредба на събития и това ми дава опит как да действам в бъдеще, когато усещам тревога.

Дали ще се ядоса, когато плача и ще повиши тон? Тогава може би следващият път, ще намаля показването на негативна емоция, но ще я изпитвам.

Дали ще ме успокои телесно, вербално? То тогава ще знам, че мога да покажа емоцията си, такава каквато е и ще бъда утешен.

Дали ще ме успокоява понякога, а друг път ще пропуска? Тогава е по-вероятно, за да подсигури реакция от страна на родител, бебето да показва по-силно сигналите си.

Всяко от тези предположения все още не говори за ненормативни стратегии за привързване и не показва травматични събития. Това е индивидуалния опит, който трупа бебето. То реагира адекватно и е успяло да се адаптира спрямо контекста, в който е. Ако средата в живота му остане достатъчно безопасна детето все още е с нисък риск от развитие на патологични стратегии за адаптиране. 

Изследвания показват, че бебета, чиито родители откликват на плача до 30 секунди, подобряват своята регулация и плачат по-малко и се успокояват по-лесно през втората половина на първата година.

Изследвания показват, че бебета, чиито родители откликват на плача до 30 секунди, подобряват своята регулация и плачат по-малко и се успокояват по-лесно през втората половина на първата година. Но дори не винаги родител да успява да отговори в тези 30 секунди, това не означава, че е нанесъл непоправима щета за детето си, просто то ще им нужда от повече успокояване. Постоянното и предсказуемо поведение на родителя изгражда у детето усещане за сигурност. 


Ядосвам се, когато детето ми непрестанно пипа навсякъде, въпреки, че му забранявам./ Ядосвам се, когато детето ми отказва да свърши само елементарни неща, които знам, че може. Защо се случва и какво да направя? Как се изменя ролята ми с порастване на детето? 

През първите години от живота темпото на развитие на детето е бързо. Адаптивността към развитието, възможностите и уменията на детето са също важен ключ към поддържането на една балансирана привързаност и добри умения за адаптиране и саморегулация у детето. Ролята на родителя е да се адаптира към новите умения на детето и да ги поощрява. Ако то е пропълзяло, да поощри да си вземе играчката в близост до него, ако то е в период на активно проговаряне, да го поощрява да използва думи, да подпомага неговото вербално изразяване и комуникацията в диадата родител-дете. Иначе казано да се даде възможност на детето спрямо възрастта да изследва света, да опитва, да бърка, да се разочарова дори, но да трупа опит и да знае, че при провал, ще бъде утешено.

Свръхобгрижването и липсата на стимулиране на уменията на детето могат да доведат до трудности с умението за адаптиране регулация и привързаността. Макар и във възрастта 1-3г, това да не е наболял проблем, ако средата не се промени и не се поощрява самостоятелността на детето след тази възраст, се счита, че е по-вероятно като възрастен да има трудности с регулирането на емоциите и поведението. Вместо да развива самостоятелни умения и увереност да се справя само, то ще е фокусирано върху това да поеме привидно пасивната роля, но реално да контролира поведението на възрастния с цел желан резултат. 

Адаптивността към развитието, възможностите и уменията на детето са важен ключ към поддържането на една балансирана привързаност и добри умения за адаптиране и саморегулация у детето. Ролята на родителя е да се адаптира към новите умения на детето и да ги поощрява. Свръхобгрижването и липсата на стимулиране на уменията на детето могат да доведат до трудности с умението за адаптиране регулация и привързаността.

Следи ритъма на детето и го поддържай. Изследвания показват, че още от бебешка възраст децата имат ритъм в комуникацията си с майката. Има моменти на силни прояви на сигнали между бебето и майката, последвани с моменти на пауза. 

Остави го на постигне само нещата, ако то вече има изградени умения за тях. След втората годинка се появява периода на “Аз сам!”. Ясно е, че всяка майка може да обуе и облече детето си по-бързо и по-добре от самото него. Но усещането, че “Аз мога сам!” дава на детето много повече, отколкото да види, че си е сложил блузата правилно, а не на обатно. 

Позволи му да има опит. Често пазим децата от нещо, което ние сме приели за опасно, неприятно, за да не се разстрои, натъжи и тн. Но самите ние сме научили повечето от тези неща, защото сме имали опита и сме се справили с тях. Детето да изпробва, дотам докъдето то сметне за комфортно, а вие – за физически безопасно за него. 

Всички говорят за правила и граници. Обърквам се как хем да откликвам на нуждите на детето, хем да поставя граници и да създам правила. Мисля, че и детето се обърква, защото постоянно тества границите. Кога и как да действам?

В първите години чувствителността към сигналите какво и кога бебето да бъде утешено са значими. С порастването и след около втората годинка структурираната среда подпомага на детето да запази увереност в себе си, да е наясно кога и как ще реагира родителя на неговото поведение. Какво не обича мама, какво предпочита татко? Това му дава сигурност, че действа правилно и му позволява да развие умението си за регулация.

Очакванията към детето се променят с възрастта. Родителят, обикновено майката, е първият човек, който въвежда детето в социалния свят и му показва кое и как е редно. Адаптивността на родителя е от полза в моменти, в които детето пораства и е време да се включат нови елементи в тази структура или да се предоговорят вече съществуващи правила.

През комуникацията с родителя, детето се учи на това какво е светът. В най-груби щрихи вариантите са: 1) светът е опасно място, 2) място, където ще ме утешат и мога да покажа как се чувствам, 3) място, където ще ме накажат, заради това, което чувствам, 4)място, на което аз трябва непрестанно да изпробвам какво може и какво не може, за да разбера кога другият ще ме види. 

Когато тестват границите ни, децата го правят, защото ние самите не реагираме последователно на действията им – не получават отговор на действията си, или по-често отговорите са при нежелано поведение.  В резултат е вероятно детето да остане с усещане, че не са забелязано. Това е поведение тип “Виж ме!”. Често това поведение се описва от околните, като хиперативно.

Последното положение често създава поведение у децата, в които те не само тестват границите на родителя, но и са по-склонни да ги нарушават. Обикновено този случай не получават отговор на действията си, или по-често отговорите са при нежелано поведение.  В резултат е вероятно детето да остане с усещане, че не са забелязано. Това е поведение тип “Виж ме!”. Тъй като на детето му е трудно да разбере външната подредба на събития и случвания, то залага на вътрешните си емоции, за да организира средата, а не толкова външните правила. Често това поведение се описва от околните, като хиперативно, но в ранна детска възраст е по-вероятно те да са сигнал на трудности с разбирането на това какво се очаква от детето.

Имам чувството, че детето ми е лепнато за мен, не иска да се заиграе само, не иска с друг, а аз не издържам и често в желанието си да съм на разположение се докарвам до изтощение и нервни изблици. Наистина ли трябва постоянно да си играем и да го занимавам? Как да балансирам нещата без да има усещане че го отхвърлям?

Би ли било весело, хубаво и забавно детето да живее 24/7 с аниматор? Разбира се, че да! Има ли нужда от него? За щастие НЕ! Не случайно аниматорството е отделна професия и е скъпа услуга.

До 3-годишна възраст плачът при отделянето от фигурата на привързване е често срещано и нормално. Но това не означава, че то е травмирано.
Детето има нужда от предвиждане и яснота. За колко време ще играя сам? На какво да играя? Ти къде ще си? Ще има ли друг, към който да се обърна, ако теб те няма? Структурирай средата, така че детето да тренира умението си за изчакване и регулиране без да се чувства прекалено фрустрирано. Нека му позволим да натрупа опит, че изчакването не е болезнено. Поясни колко време е нужно да ви изчака (докато довършиш вечерята, отпочинеш или друго), като може да използваш и часовник. Нека не го лъжем – петте минути, нека са наистина пет, за да се довери и следващия път. Покажи му какво ще правиш, докато не можеш да играете с него. Нека то да избере, дали пък не иска да помогне на мама в готвенето? Отчети неговото желание и му дай няколко възможни избора към моментната ситуация. 

Непрестаните нервни изблици от страна на родителя е по-вероятно да доведат до проблеми с привързаността у детето, отколкото това то да поиграе само в безопасна среда, докато майка му се успокои. 

Опитвам се да прикрия, когато съм ядосана и да се усмихвам и говоря спокойно, но детето сякаш усеща и се държи още по-зле. И накрая пак избухвам. Какво да правя?

Осмисляне, анализ на ситуацията и адаптиране към възможностите на детето. Постави се в обувките на детето. Знаеш, че правиш нещо забавно, което ти дава емоции, а отгоре на това, отсреща някой сякаш по-скоро си играе с теб. От позицията на дете, както по-скоро би направила, би му показала на какво си способна или би прекъснала така забавната игра помежду ви? 

Границите не трябва да се поставят през наказания, които унижават и/или нараняват детето. При чести непрестанни поставяния на границите с кавга – детето е по-вероятно да научи, че докато не ми се скарат лошо, всичко е нормално. И така се навлиза в един порочен кръг – овикване, вина, последващи опити да сме по-позитивни, последвано от ново изтърване на нервите. 

При чести непрестанни поставяния на границите с кавга – детето е по-вероятно да научи, че докато не ми се скарат лошо, всичко е нормално. И така се навлиза в един порочен кръг – овикване, вина, последващи опити да сме по-позитивни, последвано от ново изтърване на нервите. 

По-скоро помисли защо това дете се държи “зле”? Прави ли нещо опасно? Как предния път прекъсна това поведение? Да опитаме нещо ново? Може би този път разсейването би помогнало? Дали наистина е към теб или защото то иска нещо да покаже и не успява да изрази вербално? 

Адаптиране на нашите очаквания към възможностите на детето. Дали “лошото поведение” е наистина лошо, или детето просто е дете и възможностите му са такива. Може би то е в период, в който иска да разучава света през пипане, а ние го водим в музей с експонати, които не трябва да се докосват и то се чуди как да ги достигне, скучае и не разбира защо изобщо е там. Дали има някаква нужда, която не успява да изрази и удовлетвори в ситуацията? Превъзбудено е и има нужда от по-тиха среда или напротив, има нужда от движение, а е в ситуация, в която е необходимо прекалено дълго да е на едно място.

Дали това, което искаме от него то има възможността да го разбере? Понякога просто да избегнем или да откъснем детето от ситуацията е единственото възможно решение. Трудно е да обясняваш на 2-годишен докато гледа желаната играчка в ръцете на друго дете, че то не може да я пипне, а и няма сила, която да го спре.  Социалните правила (как трабва да се държи и как да постъпва) са невидими норми. Децата ги възприемат трудно, и понякога е може да е прекалено фрустрищащо да ги спазват, особено до 3-годишна възраст. Защо аз не мога да взема нещо от друго дете, нали е за деца? В тези ситуации силната емоция, която ги облива е естествена реакция. Ако ние се поддадем на този гняв, по-скоро ще изтървем нервите си, отколкото да решим ситуацията. 

Вкъщи аз съм тази, която дисциплинира и вика. Когато не позволя нещо на детето, то започва да търси и иска баща си. Чувствам се виновна и натъжена. Нарушила ли съм привързаността му към мен?

“Ние решихме.” вместо “Аз казвам!”. Условно след втората – третата година, децата започват да усещат, че тяхното поведение влияе върху околните и всяко поведение има функция. Едно от типичните и нормални неща е, дори като възрастни, да пробваме на няколко места, за да постигнем нещо, което желаем. 

За да разберем какво иска детето с това поведение, трябва да погледнем какво се случва обичайно преди и след като го покаже. Когато отида при другия родител (независимо майка или баща), какво прави той? Маха забраната? Отива да се разправя с първия родител и/или неглежира първия родител? Или това се е превърнало в начин, по който родителите чрез поведението на детето решават други техни партньорски проблеми? Или това е начин, по който комуникирам с втория родител, защото той основно в тези моменти ми обръща внимание? 

За да се избегнат такива моменти изговорете с партньора си значимите за двама ви неща в отглеждането и се договорете за няколко общи. Ключово тук е в трудни моменти всеки от вас да застане и да подкрепи другия родител, преди да се стигне до викове. 

Непозволяването на нещо опасно за детето, не носи травма. То позволява на детето да трупа опит и да регулира фрустрацията си относно правилата и възможните откази, които ще среща като възрастен. Но живеенето в непрестанна среда на скандали към него и/или между родителите, могат да доведат до токсичен стрес, който да акумулира травматизъм у детето.

Непозволяването на нещо опасно за детето, не носи травма. То позволява на детето да трупа опит и да регулира фрустрацията си относно правилата и възможните откази, които ще среща като възрастен. Но живеенето в непрестанна среда на скандали към него и/или между родителите, могат да доведат до токсичен стрес, който да акумулира травматизъм у детето. Единични случай на проблемна комуникация между дете и родител не са индикатор за бъдещи проблеми у детето, но ако нервните изблици и кавгите у дома са ежедневен начин на общуване, то е добре да се потърси подкрепа – дали някой да ви помогне в домакинските дейности, или в грижите за детето, или специалист, който да ви подкрепи, така че да възвърнете баланса у дома. 

Родителската позиция е отговорна. Отношенията родител-дете в  детска възраст са отношения на йерархия в отговорностите. Представете си, отивате на пътешествие с кораб, искате днес да се движите бързо и екстремно, а  утре да спрете, за да се полюбувате на залеза, но всъщност това място не е подходящо. Нямате никакви познания от управление и за това какво може да последва от изпълнението на вашите желания. С какъв капитан ще се чувствате най-добре? 

Източници:

CRITTENDEN, P. M., KULBOTTEN, G. R., 2007. Familial contributions to ADHD: An attachment perspective. Tidsskrift for Norsk Psykologforening, vol. 44, no. 10, pp. 1220–1229.

CRITTENDEN, P. M., LANDINI, A., SPIEKER, S. J., 2021. Staying alive: A 21st century agenda for mental health, child protection and forensic services. Human Systems, vol. 1, no. 1, pp. 29-51. Available from: https://doi.org/10.1177/26344041211007831

CRITTENDEN, P., 2015. Raising Parents: Attachment, Representation, and Treatment (2nd ed.). Routledge. Available from: https://doi.org/10.4324/9781315726069