Мълчаливите договори на майчинството

Как общностите задават невидими правила, а жените плащат с идентичността си

Какви са нуждите на работещата майка? Има ли право тя на нужди? Между какво и какво й се налага да избира постоянно, за да постигне онзи прословут баланс, за който всички говорят? Защо темата е толкова лична, толкова трудна, толкова неизказана? 

Очаквайки първото си дете, се потопих изцяло в подготовката за новия етап от живота си. Прочетох, планирах, говорих с експерти и други майки. Интересувах се от всичко – от кърменето и детския сън, до превенция на следродилна депресия и философията ми за възпитание. И съвсем естествено, когато си зададох въпроса: „Какво искам да дам на това дете?“, веднага последва друг – „С какво разполагам?“.  

Така започнах да се вглеждам в себе си. Какво трябва да преработя, за да присъствам пълноценно – не само като майка, а и като човек. Да не възпитавам чрез предписания, а чрез личен пример. Като психолог знаех много. Но това знание не ме предпази от сътресения. Разбира се, имах високи очаквания към себе си. Днес се учудвам как изобщо съм издържала на този вътрешен натиск.

Губим ли се или се намираме в “не съм просто майка” 

Съзнателно избягвах майчинските групи – не поради високомерие, а защото усещах, че ако се идентифицирам само с тази роля, рискувам да загубя усещането за себе си. Както сега, така и тогава знаех добре, че освен стресът и изтощението, ключова предпоставка за бърнаут е идентифицирането през роля.

Множество изследвания установяват връзка между претоварване с роли, ролеви конфликти и деперсонализация – състояние, при което човек се дистанцира от усещането си за лично „аз“ и започва да идентифицира себе си почти изцяло чрез ролева функция. Този факт е важен: когато ролите се изравнят с личността, идентичността става заплашена. И ако говорим за майчинство, обсъждаме точно това — как жената може да се изгуби, приравнявайки се с „ролята“ и оставяйки усещането за себе си да избледнее. 

Бунтувах се срещу този едностранен образ, но обществото – включително най-близките ми – ме виждаха единствено като „майката“. Често се сблъсквах със снизходителност или с неловко състрадание, от които нямах нужда. Бях уверена в майчинството си, но имах нужда и от реалност извън него – нужда, която много хора намираха за „неприемлива“.

Дори най-близките ми приятелки, на които още в началото на разговора казвах, че не искам да обсъждам зъбки, пюрета и сополи, трудно успяваха да преминат отвъд майчинския ми образ. Постепенно се изолирах. Единствено съпругът ми виждаше цялостната ми личност, но и това беше само понякога – когато не беше твърде уморен.

По това време се преместихме да живеем в друг град. Съпругът ми замина в командировка за шест месеца. Останах сама – с едногодишно дете, ремонт в новото жилище, домакинство и всички съпътстващи отговорности. Мобилизирах се напълно. Не се оплаках, не помолих за помощ, не изразих слабост. Минах през всичко. Успешно. А когато той се върна – просто рухнах.

Месеци наред търсех себе си и не се намирах. Бях фокусирала цялото си внимание върху кръга, а точката в центъра му – моето аз –  бе изчезнала.

Усещането за “аз” в капана на очакванията

Ако очертаете на лист хартия кръг с точка в средата, ще забележите нещо любопитно. Когато се фокусирате върху формата на кръга достатъчно дълго, ще забележите, че в даден момент точката изчезва. Ако преместите погледа си върху точката и го задържите достатъчно дълго, ще забележите, че кръгът изчезва.

Всяка майка има своята точка, своя вътрешна истина. Но често кръгът около нея – общество, културен контекст, семейна динамика – диктува друг сценарий.“ Знай си мястото;  Не искай много; Подреди си приоритетите; Не се става лесно майка (любимото ми)“… 

След този период дойде време да се върна на работа. Детето трябваше да тръгне на градина. Изведнъж се наложи спешно да намеря себе си отвъд ролята. За да мога да продължа. Адекватно. Смислено. В хармония с всичко, което съм. За щастие, не ми трябваше нова теория. Просто си спомних какво вече знам за себе си. И започнах оттам.

Тази лична история не е уникална. В нея се припознават много жени. Тя е отражение на дълбоко вкоренени социални очаквания, наложени и възпроизвеждани често и от самите нас, жените. Ние не поставяме темата през призмата на кариеризъм, а през усещането за лична пълнота, което се гради не само от ролите, които изпълняваме, но и от това доколко сме верни на себе си в тях.

В романа си “Пасиансът на ангелите” чрез историята на един нетрадиционен начин да станеш майка, Мария Лалева говори за това колко са странни и строги правилата на малките общества.

„Влезеш ли в калъпа й, групата се успокоява. Докато стърчиш и не се вместваш в него, дразниш не защото си различен, а защото съществуването ти доказва, че има живот извън правилата на общността. Застрашаваш правилността и непоклатимостта на чуждото статукво. Такава свобода малките затворени хора не разбират, не прощават, не приемат. И най-вече не позволяват. Нито на себе си, нито на другите.“ 

– Мария Лалева –

Чужда сред своите?

Тази „строгост“ на калъпа се проявява особено ясно чрез т.нар. crab mentality – „менталитет на раците“. Представете си кофа, пълна с раци. Ако един от тях се опита да излезе, останалите го дърпат надолу. Не защото знаят къде отива. А защото неговото излизане показва, че има „навън“. Че съществува свобода. Че промяната е възможна. И точно това създава паника у останалите. Защото поставя под въпрос самата структура на групата. 

Тази потребност да отговаряме на социалните очаквания не е плод само на външен натиск. Тя често е вътрешно обусловена от страха да не бъдем отхвърлени, да не изглеждаме неблагодарни или неадекватни в една от най-ценените социални роли – тази на майка. А в културен контекст, в който женската идентичност дълго време е била свеждана до грижата за другите, всяка крачка извън този модел се възприема като рискова. Майките масово преживяват тревога дали са „достатъчно добри“, вина, когато заявят свои нужди, и постоянен вътрешен конфликт между личното си усещане за пълноценност и обществено утвърдените представи.

Социалната психология предлага солидна подкрепа за разбирането на това поведение. Един метаанализ от 2008 г.(анализ на много проучвания и експерименти) показва, че когато човек демонстрира поведение, което отклонява от груповите норми, той често става обект на критика, маргинализация и изолация. Дори когато стремежът му е позитивен и личностно валиден, самият акт на „излизане“ може да бъде възприет като предателство спрямо групата. Това е особено валидно в хомогенни и затворени общности, каквито често са майчинските среди. Подобно на раците, които инстинктивно задържат другия в кофата, членовете на общността несъзнателно саботират майката, която прави опит да се свърже със себе си и да живее спред собствения си усет извън колективната представа.

В този смисъл, не е изненадващо, че толкова много майки не просто се чувстват неразбрани, а направо „провалени“ в очите на общността, когато се опитат да живеят цялостно. Сякаш свободата им не е просто личен избор, а социален риск.

Много жени изпитват този феномен, когато опитат да се отделят от наложени роли, очаквания и общи наративи. Когато решат да изберат себе си – и открият, че подкрепата не е даденост. Че общността, в която са били, вече не ги вижда като „една от нас“.

В арабската култура се вярва, че ако искаш да разрушиш нещо в този живот, било то акне или човешката душа, е достатъчно да го заградиш с дебели стени. 

Затова истинският въпрос е: какво има в центъра на нашия кръг? 

„Ако искаш да опазиш нещо – обграждаш го. Но ако искаш да го разрушиш – също. Разликата не е в кръга, а в това какво има в центъра му.“

Ако в центъра стои вина, страх или социална норма – кръгът се превръща в капан. Но ако в центъра стои автентичност, истина и воля за развитие – тогава той е източник. Извор на сила.

Подкрепата е не в съветите, а в това да си чута и приета

Онова, което ми липсваше в началото на майчинството, не беше информация или добри практики. Липсваше ми общност. Не просто група във Facebook или място за съвети. А общност от жени, които се виждат. Които задават въпроси, а не предписания. Които се свързват не чрез оценка, а чрез емпатия.

Според мен истинската подкрепа не идва от това някой да ти каже как да бъдеш майка. Идва от това някой да ти позволи да бъдеш човек.

Проучванията потвърждават тази нужда. Данните показват, че жените, които имат достъп до подкрепяща общност в майчинството, имат по-ниски нива на следродилна депресия, по-висока удовлетвореност от родителството и по-бърза и устойчива реинтеграция в професионална роля. В същото време, социалната изолация е определяна като един от най-силните предпоставки за майчинско изчерпване и усещане за загуба на идентичност.

Същият този риск е уловен по изключително силен и личен начин от Елиф Шафак. Тя е писателка и активистка за правата на жените, както и майка, преминала през безмилостна следродилна депресия и болезнена загуба на идентичност, докато се опитва да съвмести собствените си ценности с обществените очаквания, втъкани в идеалния образ на майчинството: 

„Всички ние живеем в някакъв вид социален и културен кръг, но ако нямаме абсолютно никаква връзка с другите, освен тези, които взимаме за даденост, то тогава ние също поемаме риска да изсъхнем вътре. Нашето въображение може да се свие. Сърцата ни може да се стопят. И нашата човечност може да увехне, ако останем твърде дълго в нашите културни какавиди. Приятелите ни, съседите ни, колегите ни, семействата ни – ако всички тези хора в нашия вътрешен кръг приличат на нас, това означава, че сме заобиколени от нашия огледален образ.“

– Елиф Шафак –

Именно заради това избрах да дам своя принос към тази промяна. Да създам място, в което разговорите се случват не от позиция на знание, а от позиция на автентичност. Не само като експерт, а и като съмишленик. Като човек. За щастие търсенето ме срещна с жени, осъзнати за този социален феномен. Осъзнати за това, че плуват в бурното море от очаквания – свои и придобити, но също толкова наясно, че само те самите са способни да намерят своя собствен изход. Жени, които са достатъчно смели да приемат предизвикателството да се опълчат на нормите – елегантно, смирено, с финес, не с трескав маниер. Жени, които осъзнават необходимостта да поемат отговорност за личното си благополучие със същата последователност и дисциплина, с която – спазвайки етичния кодекс на общоприетите императиви, са стигнали до задънена улица.

Това са жени, усетили хватката на „кофата“ и разпознали как несъзнателният натиск на общността може да се превърне в най-фините форми на задържане. Те не търсят враг навън, а посока навътре. И в тази посока намират не само себе си, но и сила да си подадат ръка една на друга – без съвети, без шаблони, без състезание за правилност. Това е женска солидарност, която не се гради върху общи страхове, а върху споделено осъзнаване. 

Няма една формула за пълноценност. Но има една необходимост: да се чувстваме живи в това, което правим. Да не се губим в ролите си. Да не се изоставяме, докато се грижим.

И ако този текст е стигнал до теб, знай: не си сама. Има кръг. И има място за теб в него. Не защото трябва да бъдеш нещо. А защото си достатъчна, такава каквато си. В Метаморфози, Мама има работа и в (невинаги) Ведри мами  се стремим да бъдем този кръг, който да ти предложи разбиране и окриляване, когато не идва от другаде. 

Източници:

Leach et al., 2016 – Перинатални тревожни разстройства

„Prevalence and course of anxiety disorders in the perinatal period“:  pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/26590515 PubMed

Walker, 2019 – Изолация и майчинско изчерпване: researchgate.net/publication/358250475tandfonline.com+2ResearchGate+2onlinelibrary.wiley.com+2

Kim et al., 2008 – Нарушаване на груповите норми и награди:  frontiersin.org/articles/10.3389/fpsyg.2018.01897/fullarxiv.org+15Frontiers+15Frontiers+15

HoltLunstad, 2024 – Влияние на социалната изолация върху здравето: pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC11403199Frontiers in Psychology – Crab barrel syndrome study: Прочети тук